Алиса Дей - Освобождението на Атлантида

- Лорд Джъстис!

Но Джъстис само поклати глава и тръгна напред, без да остане, за да бъде сигурен, че порталът се е затворил. Докато разговаряше с атлантите, мракът се бе спуснал. Елени го чакаше, ако изобщо все още беше жива.

Ако не беше, щеше да запали земята със силата на яростта си.

Нереидът проговори в съзнанието му с примирения глас на човек, който е приел съдбата си.

И така, сега ще умрем, но поне ще го направим славно. За мен беше чест да бъда част от теб, Джъстис от Атлантида.

За мен беше чест да бъда част от теб, Джъстис от нереидите, отвърна Джъстис, а докато казваше думите осъзна, че наистина го мислеше.

Като последен жест, предлагам да се слеем в едно и заедно ще бъдем по-силни отколкото някога сме били поотделно, предложи нереидът с мрачна радост в гласа.

Ако ще правим нещо, то тогава нека да е грандиозно, отвърна му Джъстис, смеейки се. Да го направим.

Като едно, двете страни на неговото същество разрушиха вратите, щитовете и стените, които с векове бяха изграждали един срещу друг. Енергия, най-накрая неограничена, препускаше през тялото му и го зареждаше с внушителната сила на тайфун.

Избухна в смях от истинска радост, заради цялата тази мощ, която изпълваше тялото му, обливаха го вълни след вълни, чиста сребриста сила. Внезапно през ума му мина мисълта, че може би щеше да се справи.

Имаше шанс. Малък, но все пак шанс, че ще оживее след това.

Остана още едно последно нещо. Наведе се надолу, далече от брега на реката, намери един гладък камък. Отваряйки сърцето и съзнанието си, той насочи искрените си чувства и емоции и ги изля в предмета. Обичам те, Кийли и ще те обичам, докато всички океани, дори и в най-затънтените места, не изчезнат. Винаги знай, че ти си сърцето, душата и животът ми.

Стисна камъка толкова силно в юмрук, че го заболя, но после бавно отвори пръстите си. Ако се провалеше, това щеше да е достатъчно.

Трябваше да е достатъчно.

Джъстис все още се смееше силно, наслаждавайки се на мощта, която премиваше през тялото му, когато стигна входа на храма. Двамата вампири, които стояха пред него му се присмяха.

- Смей се, смъртни, защото нашият лидер ще те убие бавно.

- Браво. Оригинално, но с малка нотка на мелодрама - каза и се сети за Вен и обичайния му отговор в такива ситуации. - Сега ми дайте детето.

- По-добре се дръпни и коленичи, глупак такъв - по-грозният от вампирите се обърна към него. - Сега ще дойде.

- Не коленича пред никой друг освен пред Посейдон - каза спокойно и извади меча си. Яростта на Посейдон блестеше като полирано сребро под светлината на луната. - Доведете ми детето или ще умрете, проклинайки имената си.

Вампирите се спогледаха несигурно, вероятно усетили обещанието в гласа му Но след това се чуха гласове, които идваха от входа и рояк вампири излязоха от храма.

Наброяваха повече, отколкото си бе представял. Бяха близо стотина, плюс-минус една дузина.

Той бе мъртъв.

Но в името на всички богове, поне можеше да блъфира.

- Доведете ми момичето веднага! - повтори той, този път говорейки на пауна, пременен в псевдоантично облекло на маите. Може би си мислеше, че го правеше да изглежда по-важен. Дори царствен.

Джъстиш изобщо не се интересуваше как изглежда. Просто искаше Елени.

- Доведете ми момичето. Веднага! Или ще предизвикам такава шокова вълна, каквато никога досега не сте виждали и всички ще се превърнете в капеща купчина слуз.

Паунът оголи зъби.

- Аз съм Гултеп’кан, а ти ще се кланяш в краката ми.

Джъстис вдигна рамене.

- Не ме интересуват крака, величие или каквото и да е друго. Аз се кланям само и единствено на Посейдон и то не чак толкова често.

- Вашият бог на моретата е жалък в сравнение с величествената Анубиса - присмя се Гултеп’кан.

- Познавам богинята ви, от близо и доста лично - отвърна Джъстис с отвращение. - Но можем по-късно да играем на играта чии бог е по-велик. Точно сега имате десет секунди да ми доведете детето, живо и невредимо, или ще се изправите пред истинската смърт, макар и толкова късно.

Очите на Гултеп’кан съвсем леко трепнаха, но на Джъстис му бе достатъчно да разбере, че вампирът се хвана на блъфа му

- Доведете момичето - нареди Гултеп’кан. - Аз съм могъщият Гултеп’кан и аз бях този, който предложи размяната, затова нареждам да изпълните заповедите ми.

Да, това бе доста добър начин да запази честта си. На Джъстис не му пукаше как се случва, важното бе да се получи. Засега вампирите стояха на разстояние. Очевидно бяха подочули какво се е случило с приятелчетата им миналата нощ.