Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

- Слаба челюст, слаб характер - обичаше да казва татко и смяташе също, че някои мъже носят бради само за да скрият този факт. Когато човек погледнеше Преследващия духове обаче, можеше да види въпреки брадата, че челюстта му е издължена, а когато отвори уста, разкрива жълти зъби, много остри и по-подходящи за глозгане на червено месо, откол-кото за гризане на кашкавал.

Потръпвайки, внезапно осъзнах, че ми напомня на вълк. И не само заради начина, по който изглеждаше. Беше донякъде хищник, защото преследваше тъмните сили; ако преживяваше просто с отхапки от кашкавал, би бил вечно гладен и зъл. Ако завършех чиракуването си, щях да свърша точно като него.

- Гладен ли си още, момче? - попита той и зелените му очи се забиха сурово в моите, докато започнах да усещам леко замайване.

Бях подгизнал до кости и краката ме боляха, но най-вече бях гладен. Затова кимнах, надявайки си да ми предложи още малко храна, но той просто поклати глава и промърмори нещо неразбираемо. После отново ме погледна остро.

- Гладът е нещо, с което ще трябва да свикнеш - рече той. - Не ядем много, когато работим, а ако работата е много трудна, не ядем нищичко, докато не приключи. Постенето е най-безопасно, защото ни прави по-малко уязвими за тъмните сили. Прави ни по-силни. Така че не е зле да почнеш да се упражняваш отсега, защото, когато стигнем в Хоршоу, ще ти възложа едно малко изпитание. Ще трябва да прекараш една нощ в обитавана от духове къща. И ще бъдеш сам... Това ще ми покаже колко те бива всъщност.

Стигнахме Хоршоу в момента, в който в далечината зазвъня черковна камбана. Беше седем часът и започваше да се смрачава. Вятърът навяваше ситен, но неспирен дъжд право в лицата ни, но все още беше достатъчно светло да преценя, че това не беше място, на което някога бих искал да живея, и че ще е най-добре да избегна дори и кратко посещение.

Хоршоу беше черно размазано петно на фона на зелените поля -унило, грозно местенце с около две дузини окаяни долепени една до друга къщи, сгушени главно върху южния склон на влажен, мрачен хълм. Цялата област беше осеяна с мини, а Хоршоу се намираше в центъра й. Високо над селото имаше голяма купчина сгурия, бележеща входа към една мина. Зад купчината със сгурия бяха въглищните залежи, в които имаше достатъчно гориво, за да топлят и най-големите градове в Графството дори през най-дългите зими.

Скоро вървяхме надолу през тесните, калдъръмени улици, като се притискахме плътно към мърлявите стени, за да направим път за каруците, натоварени с купчини черни буци въглища, мокри и блестящи от дъжда. Грамадните впрегатни коне, които ги теглеха, се напрягаха под тежестта на товарите си с копита, хлъзгащи се по лъскавите камъни на калдъръма.

Наоколо имаше малко хора, но дантелените пердета потрепваха, до-като минавахме, а веднъж видяхме група навъсени миньори, които се изкачваха тежко по хълма, за да започнат нощната си смяна. Говореха на висок глас, но внезапно млъкнаха и се подредиха в колона по един, за да минат покрай нас, придържайки се към отсрещната страна на улицата. Един от тях наистина се прекръсти.

- Свиквай, момче - изръмжа Прогонващия духове. - Нужни сме, но рядко сме добре приети, а някои места са по-лоши от други.

Най-сетне свърнахме зад един ъгъл и излязохме на най-окаяната, и бедна от всички улица. Никой не живееше там - веднага ставаше ясно. Първо, някои от прозорците бяха изпочупени, а други - заковани с дъски, и въпреки че беше почти тъмно, не се виждаха светлини. В единия край на улицата имаше изоставен склад на търговец на зърно с две големи дървени врати, зейнали разтворени и увиснали на ръждивите си панти.

Прогонващия духове спря пред най-последната къща. Беше онази на ъгъла - най-близо до склада, единствената къща на улицата, която имаше табелка с номер. Табелката беше изработена от метал и закована на вратата. Беше „тринайсет“, най-ужасното и нещастно от всички числа, а точно над него високо на стената имаше друга улична табела, висяща от един-единствен ръждив нит, която сочеше почти вертикално надолу към камъните на калдъръма. На нея пишеше: „Уотъри лейн“.

Тази къща имаше стъкла на прозорците, но дантелените пердета бяха пожълтели и по тях висяха паяжини. Това сигурно беше обитаваната от духове къща, за която ме беше предупредил господарят ми.