Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Тиарнан се дръпна назад, като вдигна ръце с дланите напред.

- О, Бренан, мога да се сетя за безброй причини. Трябва да открия какво става с тези учени и да се обадя на шефа си, преди да ме е уволнил, а ти трябва да се върнеш в Атлантида и може би да се прегледаш. Там изобщо имате ли психолози?

- Тези опции не ме блазнят - отвърна той и се спря на сантиметри от нея, като започна да разкопчава ризата си, копче след мъчително копче, докато не се откри изящната шир на божествено мъжествените му гърди. - Прекарал съм последните две хиляди години от живота си, правейки това, което е правилно, рационално и разумно. Сега само Посейдон знае за колко дълго съм способен да чувствам и искам да потъна във всеки един момент, желая да потъна в теб.

- Аз не... Ние не...- неочаквано Тиарнан не можеше да намери добра причина да не се съгласи с него, а решението й отслабваше допълнително с всяко следващо копче.

В края на краищата биха могли да прекарат един мъничък час изпълнен с див и потен секс, преди да се върнат към задълженията си. Нали така?

Но разумът показа грозната си глава в съзнанието й и тя изръмжа:

- Не, не и пак не. Не мога просто така да преспя с някого, когото дори не познавам. Това е твърде далече от зоната ми за комфорт и да не говорим за проклятието и за това какво, по дяволите, може да се случи, а и защо изобщо водим този разговор?

С едно рязко и бързо движение Бренан свали блузата си и я пусна на пода.

- Съгласен съм. Разговорите са излишни. Можеш да говориш, когато си гола. - Той се пресегна и улови кичур от косата й, поднесе го до устните си и го целуна. - Трябва да свалиш блузата си, за да мога да целуна прекрасните ти и съвършени гърди, да вкуся всеки сантиметър от тялото ти, докато не те разгорещя до такава степен, че да искаш да ме усетиш в себе си също толкова, колкото аз искам да бъда там.

- Аз,... аз... - за секунди над ума й падна пелена, а хормоните й правеха цигански колела. След което издиша шумно и отново опита. - Няма да се бавим, повярвай ми - запелтечи и притисна краката си, за да спре влагата, зараждаща се между бедрата й, предизвикана от смелите му думи. - Но, не мога. Ние не можем. Аз просто. не. Не се познаваме, а над теб тегне отвратително проклятие, така че, не, не мога.

Бренан си пое дълбоко и остро дъх, след това се дръпна от нея и наклони глава.

- Три пъти мери, веднъж режи. Това е закон на Феите, а не на атлантите, но колкото и отчаяно да е желанието ми по теб, няма да те взема, ако изпитваш дори и най-малкото колебание.

Той сви юмруци и после ги отпусна, докато необуздани тръпки препускаха по тялото му, а мисълта, че действията му бяха начин да потисне желание, насочено към нея, едва не накара Тиарнан да промени решението си. Почти. Искаше й се да каже нещо, с което да успокои напрежението помежду ум, но преди да успее, телефонът й звънна отново.

Бог да благослови Рик и неспособността му да бъде игнориран.

Тя се обърна към Бренан и му се усмихна несигурно.

- По-добре да отговоря.

Той кимна, след което се наведе, за да вземе ризата си. Докато изваждаше телефона от джоба си и го отваряше, Тиарнан наблюдаваше как покрива величествената си гръд, опитвайки да се престори, че първоначалната й реакция не беше съжаление, а облекчение.

- Тиарнан - Рик извика в ухото й, с което й напомни, че се предполага да отговаря на обажданията си. - Там ли си? Какво, по дяволите, става там? Гледала ли си новините по Си Ен Ен? Тази нощ отново е имало атака, точно в Йелоустоун. Приятелката на жертвата обвинява шейпшифтърите вълци и изглежда нещата ще загрубеят адски много за твоя контакт Лукас.

Бренан се концентрира върху дишането си. Нищо друго. Дълги, дълбоки вдишвания, а след това дълги и бавни издишвания. Трябваше да намери спокойствието. Своят център. Както Архелай, един от наставниците им в академията, винаги ги бе учил, че всяко действие извира от спокойното място, което формира центърa на един воин.

Но неговият така наречен ведър център бе изпратен в дълбините на ада. Бренан се обърна съвсем малко, за да може да вижда Тиарнан, докато тя разговаряше по телефона с някои на име Рик.

Нямаше как да прецени границите на проклятието и не можеше да каже дали „далеч от погледа му“ значеше нещо така просто и кратко като това да й обърне гръб за повече от минута-две. Ами ако заспеше? Когато очите му се затворят, за да заспи, тя наистина щеше да бъде далеч от „погледа му“. Беше ли прокълнат да помни тази невероятна жена в продължение на един ден?