Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Искаше да извика от гняв срещу неправдата, но в това нямаше смисъл. От дълго време знаеше, че боговете действат водени от каприз, а не от справедливост. Отдавана бе обречен на това проклятие и случващото се сега бе друго, по-ужасно и по-объркано ниво на мъчение. Беше я открил само за да разбере, че ще я загуби. След случилото се с Корелия и детето му, заслужаваше нито повече, нито по-малко.

Дори и ако по някаква причина успееше да изгради бъдеще с Тиарнан, знаеше, че тя е просто човек. Щеше да живее за кратък отрязък от време и когато умреше, дупката в душата му придобилата форма на Тиарнан никога повече нямаше да бъде запълнена. Той едва не се засмя, виждайки злонамерената гениалност зад проклятието на Посейдон, но успя да се въздържи. Имаше странното предчувствие, че смехът му ще излезе като рев.

Тиарнан приключи разговора и след като включи телевизора, започна да превключва каналите, търсейки новини за парка и му сподели какво е казал колегата й за атаката. Спря се на канал, показващ местна репортерка, застанала пред хотела им.

- Това е тук - отбеляза Тиарнан и се обърна към него. - Може би... но не. Тя се усмихва. Вероятно е стар запис. Чудя се кой ли е онзи до нея.

Репортерката се усмихна не чак толкова искрено към камерата, докато завършваше интервюто с надменен на вид мъж пред входа на хотела.

- Д-р Литън, благодаря Ви, че споделихте информацията, с която разполагате за конференцията на МАСН. Звучи вълнуващо. Ще тръпнем в очакване да научим за всички открития в полето на неврологията. А сега се връщаме отново в студиото.

Тиарнан превключи канала, когато образът се промени и на екрана се появиха малки кученца, които пееха за супа.

- Значи това е Литън. Хубаво е да го знам. Но засега няма нищо за атаката, чудя се дали по някакъв начин е свързано с нашите учени. Можеш ли да се обадиш на контактите си и да провериш дали знаят нещо?

Тя му подаде телефона си, но той поклати глава.

- Ако държиш на технологиите си, не ги давай на атлант. Нещо в състава на телата ни или магията ни разрушава електрическите полета и после ги унищожава.

Тиарнан погледна към лампата, а сетне към него.

- А какво ще кажеш за големите електрически полета?

- Лампата не е проблем. Въпреки това големите електрическа полета представляват опасност за нас, както и ние, дори и в малка степен, за тях. В зависимост от силата им могат да ни попречат да използваме способностите си, като тази за комуникацията, която сега ще изпробвам.

Бренан затвори очи и извика Алексий, чрез психическата връзка, към която всички атланти, минали пубертета, имаха достъп, но първоначално откри единствено тишина. Пое си дъх, заглуши емоциите, които все още вилнееха през сетивата му и опита отново. Може би Алексий не го бе разпознал.

Алексий? Чуваш ли ме? До нас стигнаха новини за нова атака и искаме да се уверим, че всичко с Лукас и глутницата е наред.

Последва още една изпълнена с тишина секунда, а след това чу силно отговора, идващ от познатия сух тон на Алексий.

Ти ли си бил? Интересно. А и ако обичаш, отвори вратата.

Бренан отиде до врата и я отвори широко, но този път се зарадва, когато видя посетителите им. Алексий, Грейс и Лукас, с помрачени изражения, стояха в коридора. Докато тримата влизаха в малката стая, Бренан се дръпна от вратата и застана до Тиарнан. Щом затвориха вратата след себе си, Тиарнан се приближи, сякаш за да се здрависа с Алексий, а ръката на Бренан се стрелна, почти несъзнателно и я спря, стискайки дланта й с желязната си хватка. Ярост, също толкова мрачна и смъртоносна, колкото и безразсъдна, го обзе при внезапния и така неканения спомен, който накара всеки мускул в тялото му да се стегне и да заема бойна позиция.

- Ти я докосна - обърна се към Алексий, опитвайки се да се фокусира над червената мъгла, която се движеше така бързо и замъгли зрението му. - Тя беше гола и ти сложи проклетите си ръце върху нея.

Опита се да се успокои, но се провали. Потърси спокойствие, ала Тиарнан дръпна ръката си, и то се разби на парчета. Улови ръцете й и я обърна така, че да го погледне и каза през стиснати зъби.

- Съжалявам за това, но изглежда, че трябва да го убия.

Тиарнан премигна, големите й тъмни очи бяха разширени и твърде мрачни в контраст с бледото й лице, но за негова изненада тя се засмя.

- Какво? Извиняваш се на мен ? Мисля, че извинението ти трябва да е насочено към него.

- Адски си права - изсъска Алексий, а двете му ръце вече бяха на кинжалите му.