Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Не - възпротиви се тя. - Вината не е била твоя.

Заради специалната си дарба Тиарнан знаеше, че всяка негова дума е истина или поне това, което той смяташе за истина. Също така разбираше, че възприятията му за онези събития бяха силно изкривени: наясно бе, че нямаше начин дори и малка прашинка от тази вина да бъде негова.

- Както повечето млади мъже, и ти си бил див, необуздан. Аз самата бих била такава, ако нещата... се бяха развили по различен начин. Но онази жена, Корелия, тя е тази, която те е използвала, Бренан. Тя е била тази, която е наранила себе си и собственото ви дете, защото е вярвала, че е твърде добра, за да се омъжи за обикновен воин.

Той се загледа в нея, а на Тиарнан й се стори че е видяла искрица надежда в изпълнените му с болка очи. И все пак всичко това й дойде в повече, беше твърде много, за го разбере, осмисли дори. Не го познаваше, не би могла да знае какво си мисли, но част от нея желаеше да му помогне да се освободи от тази така незаслужена вина и болка. Но моментът не бе подходящ, а и тя вероятно не беше правилният човек.

Ала във всеки случай, той кървеше на килима й. Това поне можеше да оправи. Съчувствие и още една по-силна емоция -усещане, което не искаше да анализира, преодоляха неспирната предпазливост, която изпитваше.

- Трябва да превържеш тази ръка - каза тя и тръгна към раницата си. - В чантата имам малък набор за първа помощ Нека първо да те изчистим, а след това ще мислим какво да правим. А, и преди да забравя, приятелче, ти ще платиш този стол. Бюджетът на един журналист не може да го покрие.

Бренан погледна към ръцете си и замига, като че ли до този момент не бе осъзнал нараняването си.

- Не ме ли чу? Какво съм сторил? Какво причиних? Ако имаш милост, отърви се от присъствието ми и да се свършва - отвърна с дрезгав глас и неестествено бледо лице. - Не мога да обещая, че ще те пусна да си идеш, ако остана с теб за по-дълго.

Горещината обгърна Тианан при спомена за нещата, които й бе казал по-рано, но тя се опита да ги игнорира. Приоритети. Превържи ръката му, а след това се притеснявай за всичко останало.

Тя успя да намери набора, извади Неоспорим и голяма лепенка, а след това, докато вървеше към банята, за да вземе мокра кърпа, му хвърли един бърз поглед.

- Чух те. Чух и това, което не ми каза. Това, че си се опитал да постъпиш правилно, но тя не ти е позволила. Че е една лицемерка, която е предприела възможно най-отвратителните действия срещу себе си и детето си.

Хрумна й една мисъл.

- Все пак на колко години си бил, когато се е случило?

Бренан отново сведе глава.

- Бях деветнадесетгодишен.

Сложила ръка върху кранчето, Тиарнан спря.

- Деветнадесет? Шегуваш ли си? Та ти си бил дете!

- Възрастта не може да оправдае вината ми.

- Не, но ако всеки, който на деветнайсет направи нещо глупаво, бъде прокълнат, светът здраво ще загази - изсъска, желаейки думите й да достигнат до него.

Питаше се защо й пука. Докато напояваше кърпата с вода, мисълта за загубата на още едно бебе я осени тогава, опитвайки се да говори през бучката, заседнала в гърлото й, Тиарнан му даде съвета, който през последните две години всички даваха на нея.

- Трябва сам да си простиш за нещо, което дори не е било по твоя вина. Няма да ти е лесно, но няма да успееш да го преживееш, ако не го направиш. Няма да се излекуваш, няма да продължиш напред и няма да бъдеш в състояние да изживееш пълноценно живота си.

Тя се спря на прага на банята и първо погледна към Бренан, а след това към вратата, преценявайки рисковете и ползите от това, което бе на път да направи.

Моментът на истината, Тиарнан Бътлър. Остани или си тръгни.

Той погледна нагоре към нея, бръчките около очите му се бяха задълбочили, сякаш чуваше мислите й и очакваше тя да избяга. Никога досега не бе виждала толкова мъка, отразена в лицето на някого.

- По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня - каза й той и тя отново усети как чистата, благозвучна истина я обгръща цялата, обвивайки я в чувствена омая, която опровергаваше резките му думи. Истинската сила на тази истина я преследваше.

- Знам, че вярваш на казаното от теб. Засега е достатъчно. Нуждаем се един от друг, за да можем да разберем как да спрем тези учени. Заедно.

- Заедно - повтори той и усмивка, така ослепителна и изпълнена с чиста мъжествена красота, изви устните му; усмивка, заради която тя почти промени решението си.