Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Давам ти думата си, Тиарнан Бътлър. Колкото й могъщо да е проклятието и въпреки опитите му да ме унищожи, се заклевам, че ще сторя всичко по силите си, за да те защитя дори ако това значи да дам живота си, за да те предпазя - отвърна той с онзи негов дълбок и чувствен глас, изричайки думите ясно и отчетливо, а в тях се усещаше тежестта на тържествено дадена клетва.

Тиарнан остана потресена както от думите, така и от категоричната честност, с която й бяха поднесени. Той се наведе напред, търсейки лицето й, сякаш се опитваше да я накара да му повярва. Не беше необходимо да се тревожи. Тя напълно му се доверяваше, но разбира се, той не знаеше защо. Никой не знаеше.

Не й остана друга възможност освен тази да му вярва. Тъй като бе ходещ детектор на лъжата.

Бренан не се надяваше на прошката й, дори не смяташе, че ще остане достатъчно дълго, за да чуе края на историята. Как би могла да му има доверие? След всичко, което й бе сторил? Той чакаше, държейки се за паянтовия стол, все едно той можеше да му бъде опора. Възпираше се да не се затича към нея и да моли за опрощение. Тя дори не подозираше, че едва балансираният му здрав разум зависеше от решението й.

- Давай, тогава - каза тя и ръката й описа кръгово движение. -Разкажи ми за това проклятие.

Кръвта нахлу в главата му с такава сила, че му се зави свят. Тя му вярваше. Щеше да му позволи да й обясни. Това бе достатъчно. Трябваше да е. Останалото зависеше от него.

- Бе стигнал до частта с „невинната девойка“ - намек за лека усмивка изкриви краищата на устните й, а Бренан се втренчи в тях, очарован, мислейки за това, колко би бил склонен да жертва, за да види усмивката й, но след това тя прочисти гърлото си. - Бренан!

- Не съм разказвал цялата история на никого - отбеляза той внезапно. - Ти ще си първата, което е оправдано, след като участваш в осъществяването на проклятието.

Когато стана очевидно, че тя бе на път да проговори, той поклати глава, с което изпревари въпросите, които щеше да му зададе.

- По-добре ще е да споделя всичко наведнъж. След това ще решиш дали би могла да понесеш присъствието ми.

Тя се намръщи, но след това изражението й се върна към нормалното и се отпусна на стола.

- Знам, че за краткия си престой в Атлантида си научила няколко неща за нас. Както принц Конлан и лорд Веднжънс вероятно са ти казали, ние сме воините на Посейдон. Всички сме дали клетва за вярност пред бога на моретата по време на церемония, чието начало е възникнало преди повече от единадесет хиляди години. Като избрания от самия Посейдон елит, ние трябваше да живеем според най-високите принципи на дълга, честта и доблестното поведение. Аз обаче се провалих и в трите - обясни той, почти неспособен да изречени думите.

Бренан се изправи рязко и закрачи напред-назад, като промени посоката си, щом тя едва доловимо трепна, когато се приближи към

- Бях пияница и побойник. Прекарвах свободното си време, дори и това, което бе отредено за тренировки, наливайки се с вино в Рим, забавлявах се с жените и казано направо се държах като задник.

Образите от онези дни превзеха ума му все така ярки, сякаш се бяха случили едва преди седмица. Той прокара ръка през косата си, за да я махне от лицето си и се върна към краченето в другата част на стаята.

- Имаше едно момиче. Една жена - набързо се поправи. - Тя бе така изкусителна, а аз - повече от готов да бъда с нея. Беше дъщеря на сенатор. Мислех си, смятах, че връзката ни е просто едно приятно развлечение.

- Просто флирт? - попита Тиарнан със сериозно изражение, но на Бренан му се стори, че видя дяволит пламък във великолепните й очи с цвят на уиски. Останалата част от историята щеше да убие радостта й.

- Хванаха ни - продължи сурово. - Предложих й да се омъжи за мен. Тя не ме искаше, а и баща й каза, че не съм подходящ Последва скандал и богът на моретата... Да кажем, че Посейдон не остана доволен.

- Понесъл си удара, а? - гласът й бе топъл, сякаш изпитваше съчувствие към него.

Не искаше съжалението й. Никога не би могъл да го заслужи.

- Той ме прокле. Стовари на плещите ми такова безпощадно и безкрайно проклятие, заради което повече от две хиляди години не мога да изпитам каквато й да е емоция. - Ярост, яростта, която най-накрая можеше да усети, кипеше в кръвта му - Две хиляди години ! -повтори и с горчивина произнесе дословно думите, чути в задната стаичка на таверната, същите слова, които онзи ден изгориха съзнанието му:

Проклинам те да прекараш вечността, лишен от чувства,