Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Твърде дълго - започна той, като почти се задави със собствените си думи. - Твърде дълго и проклятието. Прекалено дълго... - гръмогласен смях напусна гърдите му и възпря онова, което бе на път да изрече.

Как да обясни древно проклятие на модерен журналист? Би го взела за лъжец, дори по-лошо - умопомрачен. Може би наистина се побъркваше.

Но трябваше да опита. Той се изправи бавно и се дръпна още по-назад, докато гърбът му не опря в малкия прозорец в стаята.

- Тиарнан, аз... О, богове, боли - за момент се присви на две, сетне, макар и с усилие, отново се изправи. - Не мога да намеря подходящите думи да ти се извиня за държанието си. Мога единствено да поискам прошката ти и се надявам, че ще ми дадеш възможността да ти обясня.

Тя се изправи на крака и се затича към вратата, като не спря преди ръката й да се озове на бравата.

- Луд ли си? След всичко това? Ще повикам полиция и.

Докато думите й заглъхваха, Бренан се бореше да запази частица здрав разум и успя да осъзнае какво би могла да си мисли тя.

- Само няколко минути, моля те - прошепна той, но жената, изглежда, го бе чула.

Мина почти цяла вечност, докато тя премисляше думите му, обаче най-накрая кимна, а той се приведе напред и пое няколко дълбоки, дълги и бавни вдишвания, практикувайки упражнението за успокояване; упражнение което не бе правил откакто беше воин-новак. В началото му се стори, че е напразно, че простото действие на вдишване и издишване нямаше как да опитоми лудостта резултат от толкова много години на завръщащи се чувства.

Вдишай. Издишай. Вдишай. Издишай. Най-накрая, след може би стотния път, постигна това, което се надяваше да бъде временно обуздаване на бушуващите му емоции и вече можеше да си припомни причината за тяхното присъствие.

- Ако повикаш полицията, мисията ни тук ще се провали -отбеляза тихо. - Не можем да си позволим да привлечем каквото й да е внимание, ако желаем да разкрием истината за научните експерименти върху мозъците на шейпшифтъри и хора. Никога няма да мога да ти се извиня достатъчно, но мога да се опитам да ти обясня.

Тиарнан се поколеба, но след това кимна.

Мълния, изпълнена с надежда, заплашваща отново да го повали на колене, разтърси съществото му, но той безмилостно я стъпка.

- Сега се страхуваш да останеш насаме с мен, но имаш добра причина за това.

Тя кимна отново, като присви великолепните си тъмни очи, но запази мълчание.

- Тогава може би ще ми окажеш незаслужената чест да ме изслушаш за кратко, докато ти разказвам история отпреди много години. Единственото, което искам, въпреки че ще бъде почти невъзможно, е да се опиташ да повярваш, че ти казвам чистата истина.

Тя мълчаливо обмисли думите му, докато ръката й все още стискаше дръжката, а тялото й бе в готовност да избяга. Жената най-накрая стигна до решение, след което кимна набързо.

- Добре. Ще те изслушам. Заради Сузана. Но не забравяй какво каза за истината. Повярвай ми, когато ти казвам, че знам разликата.

Мракът се спусна по изражението й сякаш тежестта на истината по някакъв начин я нараняваше. Бренан се отърси от нереалното усещане и седна на стола в ъгъла, възможно по-далеч от нея, за да не я стресне повече, отколкото вече я бе изплашил. Отказа да признае, дори и пред себе си, че имаше чувството, че краката му не биха могли да го издържат. Застигнат от срама, Бренен не можеше да вдигне глава, за да срещне погледа й, ужасен от присъдата, която щеше да видя в тях. Присъдата, която заслужаваше.

- Нека да започваме с непростимата истина, която се случи преди повече от две хиляди години - започна той и се стегна за отвращението, което знаеше, че тя ще изпита към разюзданото му съществуване и смъртта, която бе причинил.

Тя бе избраната, трябваше да бъде, а той бе на път да унищожи всяка надежда, че някой ден тази страхотна жена ще изпита каквито и да е чувства към него. Чувства, различни от страх, отвращение и осъждане.

След Корелия и детето смяташе, че никога няма да заслужи шанс да бъде щастлив. Мина цяла вечност, откакто мислеше това за възможно.

Посейдон беше победил. Напълно и необратимо. Бренан щеше да й разкаже цялата история, тя щеше да му нареди да стои далеч от нея и той щеше да приветства смъртта. Ако започнеше, нямаше връщане назад.

- Беше годината, която вие наричате 202-а преди новата ера. Тогава бях млад воин - вдигна поглед, а горчивият му срам едва не го обгърна, докато я гледаше да стои там, до вратата, стиснала двете страни на разкъсаната си дреха. - Извини ме. Ще се обърна с гръб, ако желаеш да оправиш дрехите си.