Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Моя - повтори той, като почти изрева думата, предизвиквайки я да му се опълчи. Не знаеше ли? Не разбираше ли?

Очите й се разшириха, сякаш изпитваше страх и нещо в сърцето на воина се пропука. Как така се страхуваше от него? Та той й принадлежеше: винаги е бил неин и винаги щеше да бъде. Приливът от непреодолим копнеж го дърпаше надолу и той, хванат в капана на изпепеляващото желание, забрави мисълта си.

- Бих умрял за теб - успя да продума, но тогава тя ахна съвсем леко и действието й отне способността му да говори.

Не можеше да мисли. Трябваше да я вкуси. Само веднъж. Щеше да бъде първият от хиляди, милиони пъти, които му предстояха.

Бренан сведе глава и улови устните й в своите, а горещината й, вкусът и чистата радост, че най-сетне я държи в обятията си, го разкъсаха със силата на ударен взрив. Той вдигна глава и направи няколко бавни крачки назад, убеден, че Посейдон е използвал Тризъбеца си, за да изстреля могъщ гръм към него. Ударната вълна от болка, която се разби в него, бе единственото предупреждение, че проклятието взимаше превес, опитвайки се да изпълни пълния си замисъл: неговото унищожение.

Това не можеше да е емоция, нали? Не. Беше болка. По-силна от всяка друга. Вселената експлодира в душата му и психиката му се пропука. Воинът измъкна кинжалите от ножниците им, следвайки инстинкта си, който му казваше да се защити по най-добре познатия му начин, но усилията му бяха безполезни. Безсмислени. Оръжията не биха го защитили от този враг. Пусна остриетата и се строполи на пода, допрял ръка до гърдите си, докато цунамито, на чиито вълни се носеха всичките му подтиснати чувства, го разкъсваше. Разбиваха две хиляди години, изживени в празнота -обливаха с болка изсъхналата пустош в душата му.

Мъка и неописуема тъга смачкваха сърцето му под неумолимата си тежест. Хилядите години на лишение и загуба го връхлитаха наведнъж. Неизстрадана болка. Неоплакана смърт. Неизпитани чувства. В името на Посейдон, чувства , тъй слаба дума за болката и безкрайната агония. Щеше да е по-лесно да умре.

Смъртта бе за предпочитане.

- Милостиви богове, умолявам ви, позволете ми да умра - изрева той, стискайки със зъби, скърцайки с тях.

Челюстта му бе стегната, когато отметна глава назад и отново започна да я удря в пода, безумно търсейки начин да изпадне в безсъзнание. Той извика или поне си мислеше, че го е сторил, докато скръбта го обземаше, дърпаше го надолу към силното течение, което щеше да го подхване, и болката в него щеше да пирува с плътта му Със здравия му разум.

С душата му

Някак си един звук привлече вниманието му, шептейки си пропяваше път през болката, ревяща в ушите му Насили се да отвори очи и ето я и нея, Тиарнан. Приклекнала до него, протегнала колебливо ръка. Той се извърна от нея, неспособен да понесе да го вижда такъв. Не биваше да й позволява да го докосва. Може би състоянието му бе заразно и той не биваше да позволява и тя да бъде уловена от мрачния, изпълнен с мъка, водовъртеж.

Не.

Не и нея. Никога не би й причинил болка.

Когато Тиарнан докосна ръката му, Бренан осъзна, че болката и загубата не са единствените потиснати чувства, които се връщаха при него. О, не. Имаше и други.

Желание. Нужда. Чиста, побъркваща похот.

Глад.

Желаеше я със силата на свирепа буря в океана, с първична нужда - толкова мрачна и отчаяна, като че ли хилядолетията на въздържание, го връхлитаха изневиделица и искаха да бъдат утолени.

Искаха нея. И то веднага.

Бренан приклекна, хващайки я за ръката, сякаш все едно стискаше ваза. Опита се да намери думите, за да я накара да разбере.

- Тиарнан, нуждая се от теб. Тялото и душата ми тръпнат за теб.

Емоциите препускаха по изразителното й лице и Бренан видя как

яростта се бореше със страха в нея и накрая го победи. Така е по-добре. Не биваше да се страхува от него. Най-вече след като той така отчаяно се нуждаеше да докосне меката й кожа. Да зарови лицето си в тъмните й, гъсти и дълги коси. Да свали дрехите й, за да разбере дали всеки сантиметър от нея бе мек като коприна, както очакваше. Дали зърната й щяха да се зачервят и втвърдят при допира му. Или когато ги докосваше с устни, с език...

Членът му се втвърди до такава степен, че му причини физическа болка, ала междувременно една далечна част от съзнанието му, част, успяла да запази зрънце рационалност, обмисляше чувства му. Страст, неподправено желание - чувства, от които бе лишен векове, не, хилядолетия наред.