Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Завъртя очи, скастряйки се за собствената си глупост. Ренфийлд. Моля ти се!

Взе тоалетната си чантичка и я занесе в банята, като набързо разопакова малкото грим, който бе взела със себе си. Блестящи сенки около очите и лъскави устни щяха да й помогнат със задачата да накара учените да я подценят. Нямаше защо да се притесняват заради празноглави репортери. Вече бе подготвила няколко телефонни обаждания и мейли, така че да си помислят, че е там, за да напише няколко материала върху невероятните медицински научни открития, които хората и шейпшифтърите правеха в духа на съвместното си сътрудничество.

Да бе. Как ли пък не! Може би това се случваше някъде, но не и с тази група. Те имаха по-дълбока и мрачна цел, а от нея зависеше да открие точно кой, какво, къде, кога и защо. Сложи бляскавата си спирала на плота и направи грешката да погледне в огледалото. Двете малки дупчици на врата й бяха подчертани от размазаната й кръв, а сенките под очите, в следствие на седмиците неспокойни нощи, я караха да изглежда като че ли самата тя бе наполовина вампир.

Намокри парцал и изсипа половината от антибактериалния си гел на нея, след което стисна зъби и почисти врата си. След като кръвта вече я нямаше, дупчиците едва се виждаха. Малко грим щеше да покрие доказателството за случилото се, така че никой на конференцията нямаше да разбере, че е била нещо като вампирския еквивалент на ,Чийтос“.

Бърза и лека закуска.

Копеле.

Нещо стържеше по стъклото на прозореца и Тиарнан изпусна кърпата. Шумът бе толкова тих, че не би могла да го чуе, ако нервите й не бяха опънати и твърде чувствителни заради срещата с вампира.

Той се бе върнал. И за съжаление, в купата с безплатен сапун и шампоан нямаше дървен кол. Викането на подкрепление само щеше да доведе до смъртта на някой друг, и то заради нея; знаеше много добре колко бързи и силни са вампирите. Взе една стъклена чаша и я напълни с вода, след което се обърна към прозореца, готова да блъфира.

Готова да лъже. Бе така добра в това.

- Вече не съм лесна мишена - извика тя и се зарадва, че гласът й остана така спокоен. - Тази чаша е пълна със светена вода и аз не се страхувам да я използвам.

Но до прозореца на беше лицето на вампира. Изобщо нямаше лице, а странна, почти телесна и осезаема мъгла, която се движеше напред-назад от външната страна на прозореца, която, като че ли се опитваше да намери пролука, за да влезе в стаята.

Тя знаеше, че някой вампири могат да летят, но можеха ли да се превърнат в мъгла? Или халюцинираше заради кръвозагубата?

Ръката на Тиарнан потръпна и водата в чашата се разля.

- Който и да си, стои далеч от мен!

Мъглата сякаш я чу, защото се закова на място, а след това се отдалечи. След два бързи удара на сърцето и вече бе изчезнала.

- Това е моментът, в който глупакът се приближава до прозореца, за да погледне през него и зомби скача през стъклото и му изяжда мозъка - промълви тя и остави чашата с малко повече сила от обикновено. - Само в случай, че зомбитата можеха да се носят във въздуха. Обаче брилянтните репортери като мен, викат помощ.

Извади телефон от джоба си и се запъти към вратата. Но тогава, изпълнена с неспокойство, жената изпусна телефона на обикновения килим в съвсем обикновената си стая и мъглата, мъглявината или каквото й да му се невиди беше това, която не бе обикновена, никак даже, премина през несъществуващата пукнатина между прозореца и перваза.

Съзнанието й на репортер мина във фаза „супернаблюдателна“ и Тиарнан започна да обмисля всеки детайл, като междувременно клатеше глава, но нямаше представа дали за да отрече, или да покаже, че не може да повярва на видяното.

Мъглявината започна да се обединява в изкряша, блестяща форма, голяма и обширна, в тялото на мъж. Златистата светлина от лампата се отразяваше в малките частици вода, хвърляйки каскада от миниатюрни дъги върху всяка плоска повърхност, а резултатът бе магическо светлинно шоу. Мъглата експлодира и от нея, сякаш триумфално се роди мъж, който излезе от нея.

Не просто мъж, а мъжът. Онзи мъж, който пред секунди не бе нищо освен облак. Мъглявина. Мъжът, който в този момент стоеше в стаята й, дишаше тежко и се взираше в нея с вледеняващите си зелени очи.

Само че не бяха тъй ледени, колкото тя си ги спомняше. Не, очите на този мъж бяха същински зелен огън и всеки сантиметър от кожата й гореше, докато жаркият му поглед я обходи от главата до петите и се спря на врата й.

- Бренан? - изрече името му като шепот, но воинът вдигна рязко глава и се загледа в нея, докато тя говореше.