Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Движението беше като произведение на изкуството, бе повече като отдаване на почит, отколкото действие на животно, изпълняващо трикове.

Грейс също им се поклони, но Бренан чу Алексий, който не спираше да си мърмори под носа.

- Хайде пак се започна.

- Не вълкът - отбеляза Алексий остро, - а пантерата е животното на Диана. Така че не искам да чувам никакви брътвежи, свързани с консорти, почитане и други подобни, в противен случай ще сритам нечии задник.

Внезапно усмивката на Хъни рязко се изостри и изпълни със зъби.

- Няма да си единственият, който ще рита задници.

Лукас вдигна ръка, за да се защити.

- Хей, не зная за какво говориш. Какъв консорт? И кой, в наши дни, използва думата „консорт?“

- Ако не спреш с това, ти ще си този, чийто задник ще бъде наритан - намеси се Грейс и отново сръчка Алексий очевидно смутена. - Историята е дълга, а и не искам да я споменаваш отново. Или, знаеш ли, никога.

Бренан сметна, че моментът да спаси Грейс е дошъл, като така може би щеше да ги накара да спрат с празните приказки и да се концентрират върху мисията. Воинът пристъпи, за да разкрие условието си, но преди да успее да отвори уста, изгаряща, разкъсваща болка, раздра гърлото му и го повали на земята, коленичил на мястото, на което допреди секунда стоя изправен.

- Болка - успя да продума, макар че се задъхваше межди думите. - Страх! Мрак.

Приливна вълна, носеща със себе си болка и агония, беснееше в тялото му, изкривявайки го в невъзможна посока, докато главата му не се тръшна на земята толкова силно, че отскочи.

- Той я наранява. Наранява я. Хапе... кръв... не. Не!

Алексий приклекна до него, като го хвана за раменете и го изправи.

- Какво има, Бренан? Какво става с теб, дявол го взел? Кой е нараняван? Кой е този, който наранява другия?

Бренан се опита да отговори, но от устните му излезе единствено силно ръмжене, докато яростта разкъсваше вътрешностите му, убеден, че ребрата му ще пробият кожата му и ще се покажат през плътта. Похот. Ехото от похотта на вампира се прокрадваше в съзнанието му, докато чудовището бе хванало жената и пиеше от нея, заплашвайки да я завлече в мрака. Бренан сграбчи Алексий за ръката и се взря в изпълнените с шок очи на побратимия си.

Светът заплува в червени краски пред очите му, но най-сетне успя да свърже няколко последователни думи.

- Той я ухапа. Ухапа я, Алексий. Докосна кожата й с проклетите си резци и сега тя ще умре.

- Кого е захапал? Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

Бренан се загледа в Алексий, но сякаш виждаше през него, докато образът на животозастрашаваща опасност изгаряше съзнанието му.

- Не зная. Не знам кой. Не знам. Не знам. Не знам - крещеше той, докато се изправяше от земята.

Преди Алексий да успее да му отвърне, Бренан го избута от пътя си, скочи във въздуха и се превърна в мъгла, като се стрелна в небето, спазвайки безпогрешно права посока - към своята жена. Трябваше да намери жената. Трябваше да я открие още сега.

Хотел „ Мамът Хот Спрингс “

Тиарнан затвори вратата и се подпря на нея. Стаята й беше стандартна за хотела: карирано шалте за огромното легло, телефон, лампа, връзка с интернет и менюто, предлагано от румсървиса за закуска, поставено на възглавниците й. Чисто, светло и скучно, но все пак никой не идваше в Йелоустоун заради интериора на хотелите. Прекоси стаята и седна на ръба на леглото, пусна чантата си и се отърва от обувките си, като ги захвърли до твърде малкото кошче, намиращо се до бюрото. Една от кризите й бе решена: никога повече нямаше да носи тези проклетии.

Сега й остана да разгадае мистерията с вампира, който я ухапа, вампирите, поробващи шейпшифтъри и учените, които им помагаха. С или без помощта на атланитите - реши тя, докато проверяваше телефона си за несъществуващите си съобщения от онези, които смяташе за подводен контингент. Изглежда, не харесваха модерните технологии.

Единственият прозорец в стаята привлече вниманието й и въпреки че се намираше на третия етаж, Тиарнан се увери, че е добре затворен, не веднъж, а два пъти. Всичко, което знаеше за вампирите, потвърждаваше факта, че не могат да влязат в нечии дом, без да са поканени, но не можеше да каже какви са външните граници на това правило. Никой освен вампирите, но те не бяха словоохотливи. Дали хотелската стая се броеше за дом? По-скоро се съмняваше.

По-лошо, дали кръвта, която бе взел от нея, му даваше специални права с нея, върху нея?

Щеше ли да се превърне в неговия Ренфийлд(герой от романа "Дракула") ?