Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Кратката заплаха за опасност изпрати тръпки по гръбнака й, а сетивата й изтълкуваха смъртоносната му и неподвижна поза като на свирепо животно, готово да нападне.

Свирепо и първично. Диво и красиво. Копринената му черна коса, падаща свободно около лицето му, би накарала дори и най-високоплатения водещ в телевизията да заридае от ревност. Чиста мъжествена красота и изящни тъмни вежди над онези великолепни зелени очи. Всички атланти, които досега бе срещала, споделяха една и съща костна структура. Понякога си мислеше, че са позирали за една от най-разкошните гръцки скулптури. А устните му, о, устните му. Как простата комбинация на устни и зъби би я накарала да се чуди, какво би било усещането да ги вкуси?

Смачкана от реалността, Тиарнан използва малкото си останал контрол и се опита да се насили да проговори, преодолявайки внезапно пресъхналото си гърло.

- Струва ми се, че съм изпуснала доста ефектно влизане, когато бяхме в Бостън, докато се криех зад един диван. Чудех се как сте успели да нахлуете през прозорец, и то толкова високо, но си представях, че сте спуснали въжета от покрива.

- Ти ли си Тиарнан? - попита той, без да обръща внимание на нервното й бърборене. - Кажи ми. Веднага!

- Да, аз съм Тиарнан. Познаваш ме. Ние...

Тя ахна и спря да говори, когато той направи една, а след това още една крачка към нея, докато едрото му мускулесто тяло се приведе напред, сякаш я дебнеше.

- Той се осмели да те докосне - изрева той, едва разбираемо. -Сложил е устата си върху теб. Ще го убия.

Тя се отдръпна от него, но движението, изглежда, още повече го разяри, защото той се хвърли напред и прекоси няколкото метра, които го разделяха, сякаш наистина е диво животно, което напада плячката си.

- Бренан, спри! Не знам за какво става въпрос, но трябва да се успокоиш, за да можем да.

Спомени за първия път, когато се срещнаха, изплуваха в съзнанието й, за онзи побъркан и необуздан Бренан, когато той направи последната си крачка и сложи ръце от двете страни на главата й, хващайки я в капана на силното си тяло. Тиарнан изгуби способността си да говори.

Той нямаше да я послуша. Тя беше в опасност. Рик беше прав. Трябваше да го послуша, но не, правеше се на корава и за втори път в рамките на един час се изправяше срещу хищник.

- Проклета да съм, но няма да се превърна в плячка на вампири или на някой друг - изкрещя и го удари по гърдите, докато той се навеждаше все по-близо и по-близо към нея. Сякаш удряше тухлена стена. Гореща и твърда стена, която ухаеше на сол, море и мъж.

Той замръзна на място, след това склони глава и я прикова с дълъг, проницателен поглед.

- Не негова плячка - продума най-накрая, а гласът му сякаш изгаряше нервните й окончания.

Дъхът й секна, но преди да може да каже нещо, той вдигна една си ръка от стената и я докосна по лицето.

- Не негова жертва - повтори, като наведе лицето си към нейното. - Моя!

Тя бе частично скрита, блокирана от вратата, стояща помежду им. Вратата, която той би могъл да изтръгне от пантите с голите си ръце. Но докато Бренан приемаше телесната си форма, жената влезе в стаята и той ясно видя лицето й. Лицето от изрезката от вестника, която все още носеше в джоба си. Ликът във фрагментите от почти забравените му сънища. Съзря образа й и целият свят се разтресе и излезе от осите си. Слънцето не съществуваше. А само тя.

Тиарнан.

Беше така красива. Тъмната й черна коса се люшкаше на вълни около лицето й, създавайки перфектната рамка за огромните й кафяви очи. Изваяното й лице трябваше да служи за вдъхновения в поезията. А изписаните й устни - за песните.

А извивките на тялото й - о, пресвети боже. Те вдъхновяваха нещо съвсем различно. Той усети как сърцето му започва да бие лудешки в гърдите му, докато тялото му реагираше така внезапно и неочаквано и всеки сантиметър от него се втвърди в готовност.

Когато погледите им се срещнаха, в тъмните й очи се преплитаха съпротива и предпазливост. Трябваше му само това. Един поглед и всичко свърши. Той беше неин.

След което тя изрече името му и спокойствието му се разби на парчета. В отчаянието си да я докосне, Бренан скочи към нея. Копнееше да я вкуси. Да я люби, да я направи своя и да не й позволи да го остави. Никога.

Тиарнан каза нещо, не, тя извика, но думите й не проникваха в съзнанието му. Плячка? Кой би посмял да превърне неговата жена в плячка? Не е плячка!