Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Хей, приятелю, тялото и душата ти могат да ме пуснат и да се отдръпнеш, иначе ще те сритам право в атлантските топки -заплаши го тя и се освободи от хватката му.

Бренан й позволи да избяга, защото осъзна, че още една емоция, подбудена от съпротивата й, съзрява в душата му. Радост. Завъртя се в него като смерч, изпълвайки дори и най-закътаното и скрито място в душата му със светлина и музика. Щастие.

Необичаен звук си проправи път през гърдите му и избяга от гърлото му. Смях. Дрезгав, защото дълго време не бе използван, но все пак смях. Радостта, наподобяваща кинжали наточени в лишение и липса, разряза Бренан. Беше като блаженство, радост, екстаз отвъд надеждите на самите богове. Цялото това главозамайване, което трябваше да усеща в продължение на хиляди години на лишеното си от емоции съществуване, оживя в него с пълни сили.

Радост, толкова много радост, хиляди години в преживявания, които са щели да му донесат наслада, но не са. Тези последни моменти се завъртяха в ума му като стъпаловиден водопад, образ след образ, ускорявайки се, докато Бренан не изпадна в делириум заради панорамата от всичките спомени, които, процедени през усещанията, блъскащи се във всяка част от тялото му: нерви, кости и сухожилия, смазваха съществото му.

Значи това бил подлият характер на проклятието. Ще си възвърне чувствата, но те щяха да го побъркат. Въпреки това той забрави яснотата на това си прозрение, когато жената отвори прекрасната си уста, за да каже нещо.

- Бренан - изрече името му и още нещо.

Гласът й бе като студена вода за пресъхналия от жажда воин, който дълго и упорито се е борил в пустошта на Персия: топлина и мекота за онзи, преживял седмици в преследване на военноначалниците на вампирите в мразовитата шир на Сибир. Гласът й бе сътворена от звук радост, а думите й - безсмислени.

Той се нуждаеше от нея. Само Тиарнан можеше да яхне бурния порой от емоции и да му помогне да го опитоми. Тя бе негова, както той бе неин и я беше чакал през дългите години на живота си. Само да можеше да поеме част от спокойствието й, да бъде обгърнат от ведрината й, тогава щеше да бъде възстановен. Трябваше да я накара да разбере.

Той се вдигна от пода с едно рязко и внезапно движение и улови косата й в загрубелите си ръце. Ръце на воин. Ръце, които нямаха право... Но тази мисъл изчезна, смазана от тежестта на копнежа му. Тя трябваше да разбере. Тиарнан беше неговият живот и разум.

Бе всичко за него.

В отчаянието си да усети меката й, сияйна, полупрозрачна, красива кожа, Бренан я придърпа към себе си, като махна всички дрехи, които стояха като преграда помежду им. Все по-близо и по-близо. Тя се бореше и болката го срази, радостта в душата му се превърна в страдание. Наистина ли щеше да се опита да го остави?

Отново да го изостави на лишеното му от емоции съществуване?

Сетне проклятието на Посейдон изрева в съзнанието му. Прокълнат да я забрави. Не. Никога. Мисълта за тази възможност го докара да паника, която заби острите си нокти в него и разяде душата му.

Хилядите години на принудително уединение се разбиха около него и опустялото му и отчаяно сърце, макар и лакатушкайки се, се прокрадваше, като някое отвратително създание, към светлината.

- Моя! - изрева той. - Никога повече няма да ме оставиш.

Разкъса плата, осмелил се да му попречи да я докосне. Зарови главата си между прекрасните й, добре оформени гърди, наслаждавайки се на контраста, създаден от потъмнялата му от слънцето ръка и кремавата й кожа.

- Самотен - успя да продума, докато се питаше защо дантелата, която я скрива от погледа му, бе потъмняла от мокрота и защо мислите му бяха тъй горещи и мрачни. - Помогни ми!

Тиарнан издаде звук, сетне прошепна нещо, но въпреки че смисъла на думите бе неразбираем за него, звукът бе достатъчно ясен. Болка. Страх.

Той я плашеше. Може би дори я нараняваше.

Това откритие проби мъглата на безумие като никое друго. Не. Никога не би я наранил. О, милостиви богове, какво бе направил?

Какво все още правеше?

Дръпна се назад, далеч от нея, като се опитваше да намери някакво жалко подобие на спокойствие, принуждавайки се да чуе и разбере думите й.

- Моля те, не ме наранявай - каза тя, а лицето й бе толкова бледо, сякаш всеки момент щеше да припадне от шока и уплахата, които бе преживяла. - Бренан. Бренан, нали се предполага, че сме съюзници. Какво се е случило? Да не би вампирите да са се добрали и до теб?

Тиарнан смяташе, че умът му е поробен? Но... той трябваше да говори с нея. Да й обясни.