Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

докато не настъпи моментът да срещнеш истинската си спътница.

Няма да изпитваш нито тъга, нито радост, нито гняв, нито наслада.

Всеки път, когато я срещнеш, наново ще изпиташ всички емоции,

които през годините, вековете дори и хилядолетията си потискал.

Ако това не е достатъчно да те унищожи, над теб ще тегне още едно проклятие.

Всеки път, щом твоята спътница е далеч от очите ти, ти ще я забравяш.

Само когато е мъртва, сърцето й спре да бие и душата й напусне тялото й,

спомените ти за нея ще се върнат при теб.

Като това ще ти позволи до края на дните си да търсиш покаяние,

задето опозори името на воините на Посейдон.

Той затвори очи и стисна ръцете си в юмруци в очакване тя да стовари презрението си върху него заради провала му. Чакаше я да избяга заради ужасния смисъл в думите му.

- Не мислиш ли, че е твърде сурово?

Очите му се отвориха рязко при неочакваното й изказване. Тиарнан все още седеше на стола, наклонила глава, сякаш го изучваше.

- Ти не разбираш Не съм ти казал най-лошото, което ме прави страхливец.

Бренан замълча, когато, при мисълта за Корелия и бебето, следващата вълна на болка премина през него. Детето, което, ако беше оживяло, щеше да бъде негов син или дъщеря.

Ако по негова вина не бе загубило живота си.

Тя направи неволно движение, с което показа нетърпението.

- Много добре разбирам. Разбрах, че си бил разюздан, когато си бил млад, както повечето от нас и също така разбирам, че морският ти бог е, меко казано, неуравновесен. Нищо лично!

- Но...

- Не си направил нещо, което някое колежанче с буре и парти тога, не е правило - прекъсна го отново тя. - И все пак си бил наказан за повече от две хиляди години? Не мога да повярвам, че го казвам. Две хиляди години? На колко години си? Всички ли атланти са на твоята възраст?

- Убих майката на детето си, докато тя го носеше в утробата си -грубите му думи раздираха гърлото му. Изгаряха сърцето му.

Цвета напусна лицето на Тиарнан.

- Ти... какво? Ти... но не, чакай! - пое си дъх дълбоко и накъсано. - Не. Това не е вярно. По-точно части от казаното от теб не са верни. Усещам нещо.

Докато стоеше безмълвна, болката от гледката на красивите й тъмни очи, отразяващи шок и ужас, се надигна в него и секна дъха му. Воинът се наведе напред и успя да се улови с ръце, преди да се строполи на пода по лице. Агония по загубата на детето му и горчивото разкаяние заради смъртта на Корелия се сражаваха, за да вземат контрол над него.

Бренан отново се зае с дихателните упражнения, като се насили да се вдигне обратно на стола.

- Истина е - отвърна той. - Така или иначе е достатъчно вярно.

- За теб може би, но на мен не ми стига. Разкажи ми всичко.

Бренан сведе глава и се подчини на молбата й, като разказа за

тежките, и изключително крайни присъди и обвинения на Посейдон.

- Виждаш ли - заключи той, - тя умря по моя вина. Собственото ми дете изгуби живота си заради мен. Нямам право да живея и да съм щастлив, но от онзи ден се боря, за да избавя други жени и деца от смъртта. В търсене на нещо, което никога няма да мога да намеря или заслужа.

- Изкупление - промълви Тиарнан. - Но, Бренан, тя не ти ли е казала за бебето? А и ти спомена, че си й предложил да се ожените.

- Присмя ми се, когато ни разкриха и аз й предложих брак. Каза, че обикновен воин като мен не би бил достатъчно добър за нея. В най-добрия случай бях просто флирт, а в най-лошия - средство, с което да задоволи похотта си - добави бавно, докато отново преживяваше ужасното си унижение, сякаш се бе случило преди броени часове.

По-лошото бе, че докато продължаваше да разказва, срамът се превърна в разкъсваща корема му болка.

- Никога не ми каза за бебето. Дори не направи намек. Отказа каквато и да е комуникация с мен. Планирала бе да се омъжи... по-късно разбрах, че бъдещият й съпруг е разбрал за забежките й, както и за бебето от слугите. Отрекъл се от нея публично и така наречените й приятелки от социалната класа я изоставили.

Бренан стисна дървените облегалки на стола толкова силно, че дървото се разцепи в ръцете му. Пусна бавно парчетата на земята и ги наблюдаваше, докато падаха, като не се интересуваше от факта, че е разранил лявата си длан. Кръвта му капеше по килима на големи, блестящи капки.

- Толкова много кръв - промълви той. - Казаха, че е прерязала вените си. Знаеш ли, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв? - Погледна към Тиарнан, отчаян в желанието си тя да го разбере. - Векове наред виждах тази картина в кошмарите си. Нейният живот и кръвта й, капещи върху мраморния под. Животът на детето ми. И за всичко съм виновен аз.