Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

Накоя сви устни. Сигурен знак, че ще подхване трудна тема.

— Трябва да действаме бързо, за да подсилим дома, господарке. Без кръвни роднини се превръщаш в примамлива мишена за мнозина. Дори тези, които нямат вражда с Акома, могат да погледнат към земите и богатствата ти със завист и амбиция. Дребните лордове не се осмеляваха да се опълчат срещу баща ти, но срещу младо момиче, дете без никакъв опит? Зад всяка завеса има ръка.

— А във всяка ръка има нож — завърши цитата Мара и остави хляба на масата. — Разбирам, Накоя. Смятам, че трябва да съберем войска.

Накоя поклати глава толкова енергично, че събраната й коса насмалко да се разпилее.

— Това е трудно и опасно начинание в тези времена.

— Защо? — От раздразнение Мара забрави за храната. — Току-що прегледах приходите с Джикан. Акома има достатъчно богатство, за да поддържа две хиляди и петстотин войници. Имаме средства да платим и тренировъчната такса.

Но Накоя не говореше за това, че всеки нов господар трябва да плати на стария за обучението на бойците.

— Твърде много загинаха, Мара-ани — напомни нежно тя. — Останаха твърде малко семейни връзки. — Според цуранската традиция само роднина на вече служещ войник можеше да се присъедини към домашен гарнизон. Понеже първите синове поемаха същата лоялност като бащата, подобни новобранци се подбираха обикновено от следващите. Точно затова Накоя добави: — Баща ти проведе сериозна наборна кампания преди нашествието във варварския свят и повечето способни мъже бяха взети. Сега ще намериш само неопитни младежи. Лорд Минванаби ще се задейства, преди да имаме време да ги обучим.

— И аз се замислих за това. — Мара посегна под писалищната масичка до себе си и извади резбовано сандъче. — Повиках представител на Гилдията на носачите. Ще му кажа да го предаде лично на лорд Минванаби, без друго съобщение. — И подаде кутията на Накоя.

Накоя повдигна изкусно изработения капак и сбърчи вежди. Вътре имаше червена гарота, оцапана с кръвта на Мара, и перо от шатра. Дойката затвори кутията, сякаш в нея имаше ален даст, най-отровното влечуго.

— Ще обявиш открита кръвна вражда с дома Минванаби.

— Само ще призная враждата, която съществува от векове! — Убийството на баща й и брат й бе твърде прясно, за да се успокои. — Заявявам на Джингу, че следващото поколение Акома е готово да му се противопостави. — Засрами се от този изблик на емоция и се загледа в подноса с храна. — Майко на сърцето ми, знам, че съм неопитна в Играта на Съвета, но си спомням много вечери, в които баща ми разговаряше с Лано. Баща ми учеше сина си на всеки ход и причината да го предприеме, но дъщеря му също слушаше.

Накоя остави кутията и кимна. Мара вдигна поглед, развълнувана, но сдържана.

— Нашият враг Минванаби ще реши, че това е нещо повече от очевидното. Ще потърси начини да го спре и това ще ни даде време да планираме. В момента можем само да се надяваме да спечелим време.

Накоя помълча, после отвърна:

— Дъще на сърцето ми, куражът ти е похвален. Този жест може да ти даде ден, седмица, дори малко повече, но накрая лорд Минванаби ще се опита да унищожи Акома. — Старата дойка се наведе напред и продължи твърдо: — Трябва да потърсиш съюзници и това ти оставя само един път. Трябва да се омъжиш. И то бързо.

Мара се изправи толкова рязко, че коленете й се удариха в писалището.

— Не!

Настъпи напрегната тишина, подскочилият от масичката пергамент падна в супата.

Накоя въобще не обърна внимание на гнева на господарката си.

— Нямаш друг избор, дете. Като Управляваща лейди, трябва да потърсиш консорт сред по-малките синове на някои домове в империята. Брак със син на Шинцаваи, Тукарег или Чочапан ще ти осигури съюз с дом, който може да ни защити. — Замълча за миг, после продължи: — Доколкото е възможно. Но пък с времето нещата може да се променят.

Мара се изчерви.

— Не съм виждала никое от момчетата, за които говориш. Няма да са омъжа за непознат!

— Говориш гневно и сърцето ти взема връх над разума. Ако не беше влязла в храма, съпругът ти щеше да бъде избран и одобрен от баща ти или брат ти. Като Господарка на Акома трябва да направиш същото за благото на дома. Оставям те да размислиш над това.

Дойката сви старите си пръсти около кутията, която трябваше да бъде предадена от Гилдията на носачите на лорд Минванаби, поклони се вдървено и излезе.

Мара остана сама, ядосана, загледана безизразно в намокрения пергамент, който бавно потъваше в супата. Мисълта за женитба предизвикваше неназовани страхове, покълнали в мъката. Въпреки топлината на деня потръпна и щракна с пръсти на слугите да отнесат храната. Искаше да остане сама и да помисли над думите на старата дойка.