Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

Кейоке кимна. Белязаното му лице беше безизразно, но очите му говореха за одобрение. Той се замисли за миг, после прокара кокалчето на показалеца си по стария белег на брадичката си.

— Господарке, ще разпознаеш ли този жест като предупреждение в претъпкано публично място?

Мара почти се усмихна. Кейоке беше избрал стар нервен тик на Папевайо. Единственият външен знак, когато бе под напрежение. Самият Кейоке никога не трепваше пред опасност или стрес. Мара беше сигурна, че дори в битка не губи контрол. Ако почешеше белега пред нея, щеше да забележи и вероятно да вземе мерки.

— Добре. Това ще е, Кейоке.

Погледна другия воин и в помещението се възцари тежка тишина.

— Храбри Папе, ако не бях сгрешила, сега щях да съм мъртва и всичките ми поданици да са без господар. — Искаше й се да проточи вземането на присъдата, затова добави: — Ако бях казала никой да не ме следва в градината… — Думите й останаха незавършени. Всички знаеха, че заповедта й щеше да бъде изпълнена безпрекословно. Дългът щеше да повели на Папевайо да остане в къщата и да остави господарката си на милостта на съдбата.

— А сега един от най-смелите ми служители ще трябва да плати с живота си заради честта на дома.

— Такъв е законът — отбеляза Кейоке, без да показва тъга или гняв. Явно беше облекчен, че Мара има силата да изпълни дълга си. Перата на шлема не трепваха над неподвижните му черти.

Мара въздъхна.

— Предполагам, че няма друг начин.

— Няма, дете — отвърна Накоя. — Трябва да определиш начина и времето за смъртта на Папе. Може да му позволиш да се прониже с меча си и да умре с воинска чест, от острие. Той заслужава поне това, господарке.

Тъмните очи на Мара проблеснаха с гняв, защото трябваше да похаби толкова добър служител. Тя сбърчи вежди замислено, помълча и внезапно отсече:

— Не!

Кеойке като че ли понечи да каже нещо, но само кимна, а Папевайо потърка челюстта си с пръст — обичайният знак, че е притеснен. Мара потръпна и продължи бързо:

— Ето присъдата ми: верни Папе, сигурно е, че ще умреш. Но аз ще реша мястото и обстоятелствата на тази смърт, когато преценя. Дотогава ще ми служиш, както винаги. Можеш да носиш на челото си черната лента на осъдените, за да знаят всички, че имаш смъртна присъда.

Папевайо кимна отсечено.

— Както заповядаш, господарке.

— И ако съдбата реши смъртта ми да е преди твоята, можеш да се пронижеш с меча си — добави Мара. — Или да отмъстиш на убийците ми. Както прецениш. — Беше сигурна кое ще предпочете Папе. Засега обаче, докато не определеше времето и начина на екзекуцията, той щеше да й служи.

Погледна тримата си най-верни служители, притеснена, че може да оспорят нетрадиционното й решение. Но дългът и честта изискваха абсолютно подчинение и никой не вдигна очи да срещне погледа й.

— Вървете и изпълнявайте задълженията си — завърши тя. Надяваше се, че е действала с чест.

Кейоке и Папевайо се надигнаха веднага. Поклониха се вдървено, обърнаха се и излязоха. Старата и трудноподвижна Накоя изпълни ритуала по-малко грациозно. На сбръчканото й лице се четеше одобрение.

— Добра работа, дъще на Сезу — прошепна тя. — Спаси честта на Папе и запази най-верния си слуга. Ще носи срамната черна превръзка, сякаш е почетен знак. — И старата дойка побърза да излезе, сякаш засрамена от дръзките си думи.

Слугинята, която се въртеше около прага, трябваше да повтори два пъти, за да привлече вниманието на Мара:

— Господарката желае ли нещо?

Изтормозената от емоции и напрежение Господарка на Акома вдигна глава. Очакващият поглед на слугинята я подсети, че следобедът е преминал. Над хартиените стени се спускаха сенки и изобразените ловни сцени изглеждаха някак тъжно. Мара се замечта за простотата на детството и реши да прескочи официалната вечеря. И утре можеше да се примири с факта, че трябва да заема мястото на баща си начело на масата. Обърна се към слугинята и нареди:

— Отвори, за да влиза вечерния ветрец, и ме остави.

Слугинята бързо отвори широките външни паравани, които гледаха на запад. Оранжевото слънце се бе снижило и целуваше лилавия ръб на хоризонта. Светлината на залеза къпеше блатата, където се бяха събрали ятата шатра. След няколко минути те хвръкнаха и небето се изпълни с грациозни птици, сияещи в розово, червено и индиговосиньо. Никой не знаеше причината за този техен ежедневен ритуал, но гледката беше величествена. Мара я наблюдаваше още от дете, но всеки път й спираше дъхът.