Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

Папевайо й помогна да стане, захвърли парцала от разкъсаната дреха и й подаде робата, която беше предназначена за края на церемонията. Мара се загърна, без да обръща внимание на петната, които разранените й ръце оставяха по деликатно бродираната материя. Кимна и Папевайо я изведе от градината.

Познатата пътека вече не й носеше успокоение. Жестоката захапка на шнура я принуждаваше да признае, че враговете й могат да я достигнат дори в средата на именията на Акома. Сигурността от детството си бе отишла завинаги. Тъмните плетове, ограждащи градината, изглеждаха като убежище за убийци, от сянката под широките дървета уло лъхаше студ. Мара разтри натъртената си и окървавена дясна длан и потисна паниката си. Въпреки че беше ужасена като птица тиза от сянката на златен килуинг, пристъпи през церемониалната врата с частица от достойнството, очаквано от Господарката на велик дом.

Накоя и Кейоке я очакваха заедно с главния градинар и двама помощници. Единственият, който проговори, бе Кейоке.

— Какво?

— Както предполагаше — отвърна Папевайо мрачно. — Убиец. Гилдията на хамоите.

Накоя протегна ръце и прегърна Мара, жест, който успокояваше болките и страха й още от дете, но за първи път момичето не усети утеха.

— Хамои ли, Кейоке? — попита тя с още хриптящ от задушаването глас.

— Червените ръце от Братството на цветята, господарке. Наемни убийци без клан. Фанатици, които вярват, че да убиеш или да умреш, е единствената молитва, която бог Туракаму приема. Когато приемат поръчка, се заклеват да убият жертвата или да умрат. — Спря за миг, а градинарят направи инстинктивен жест за защита от зли сили. Хората се бояха от Червения бог. Кейоке продължи цинично: — Разбира се, братството предлага уникалните си способности на могъщите само ако платят солидна цена. — Намръщи се и добави: — А хамоите нямат претенции към душите, които ще отправят молитва към Туракаму.

— Защо не съм чувала това досега?

— Те не са част от нормалната вяра в Туракаму, господарке.

Не е от нещата, за които бащите разказват на децата си, които не са наследници. — Гласът на Накоя беше леко обвиняващ.

Вече беше твърде късно за обвинения обаче.

— Започвам да разбирам защо казахте, че има неотложни неща за обсъждане — каза Мара. Очакваше, че ще я отведат вътре, и се обърна към покоите си, но старата жена я спря. Мара я изгледа с недоумение.

А в следващия миг Папевайо коленичи пред нея, извади меча си и й го подаде с дръжката напред. Сянката на церемониалната порта скриваше лицето му.

— Господарке, моля за позволение да си отнема живота.

Тя го гледаше с неразбиране.

— Какво молиш?!

— Оскверних свещената градина на Акома, господарке.

Деянието на Папевайо не й беше направило впечатление, изместено от опита за убийство. Беше влязъл в градината, за да я спаси, с пълното съзнание, че такова нарушение ще му донесе смъртно наказание.

Мара не знаеше какво да отвърне. Кейоке се опита деликатно да й обясни действията на Папе.

— Ти нареди аз, Накоя и Джикан да не те придружаваме в градината, господарке. Не спомена Папевайо. Той се скрил до церемониалната арка и като чул борба, изпратил градинаря да ни викне и влязъл.

Командирът на войските на Акома демонстрира рядък изблик на чувства към другаря си — устата му се изви леко, сякаш засвидетелстваше задоволство от победа след трудна битка. След миг намекът за усмивка изчезна.

— Знаехме, че подобен опит за убийство е само въпрос на време. Жалко, че убиецът избра това място. Папе знаеше каква цена ще плати, ако влезе.

Кейоке беше съвсем ясен. С влизането си в градината Папевайо бе обидил предците на Мара и заслужаваше смъртна присъда. Но ако не бе влязъл, щеше да се случи нещо много по-лошо. Ако последната от Акома бе загинала, всички негови близки и познати щяха да останат без дом, в положението на робите и престъпниците. Всеки воин щеше да постъпи по същия начин. Животът на Папевайо беше жертван за честта на Акома. Кейоке казваше на Мара, че Папе е заслужил воинска смърт, като е избрал да защити господарката си и всички, който обича, пред собствения си живот. Но мисълта снажният воин да загине само заради наивността й беше непоносима.

— Не — каза инстинктивно Мара.

Папевайо реши, че му е отказано позволението да умре без срам, и наведе глава. Черната коса се спусна над очите му, когато той вдигна меча и без да трепне го заби в земята пред краката на Господарката. Градинарят кимва на двамата си помощници с видимо съжаление. Те извадиха въже и се приближиха от двете страни на Папевайо. Единият започна да завързва ръцете му, а другият ловко преметна въжето през един дебел клон.