Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

Мара кривна брадичка, както правеше още от дете, и прошепна:

— Оставете ме на мира.

Накоя пристъпи към подиума.

— Дете, послушай Кейоке. Враговете са станали по-дръзки от загубата ни и нямаш време за самосъжаление. Обучението, което получи, за да станеш съпруга на лорд, не е достатъчно, за да управляваш дома.

Мара повиши глас, кръвта забуча в ушите й.

— Не съм искала да ставам Господарка! — Сълзите напираха, но тя реши да използва гнева, за да не се пречупи. — Допреди седмица щях да ставам сестра на Лашима, единственото нещо, което исках! Ако честта на Акома разчита на мен за отмъщение срещу Минванаби и ако имам нужда от съвет и обучение, ще трябва да почакат да посетя Свещената градина и да почета загиналите!

Кейоке погледна Накоя и тя кимна. Младата Господарка на Акома беше пред срив, но опитната дойка бе готова за това.

— Всичко в градината е готово. Позволих си да избера церемониалния меч на баща ти, за прибиране на духа, както и мъжката роба на Ланокота.

Кейоке кимна към меча и робата, които лежаха на бродирана възглавница.

Да види меча, който баща й носеше на церемонии, и робата, която брат й бе получил на церемонията по встъпването си в мъжество, бе твърде много за изтощеното тъгуващо момиче.

— Оставете ме! — извика тя с напиращи сълзи.

Тримата се поколебаха, въпреки че неизпълнението на заповед можеше да доведе до наказание, включително смърт. Хадонрата първи се обърна и излезе от покоите на господарката си. Кейоке го последва. Накоя също тръгна, но се обърна и повтори:

— Дете, всичко в градината е готово. — След тези думи излезе и затвори плъзгащата се врата.

Останала най-накрая сама, Мара позволи на сълзите да се стекат по бузите й. Все пак удържа риданието, докато се надигаше и вземаше възглавницата с меча и робата.

Траурната церемония беше лична и в градината се допускаха само членове на семейството. Все пак при по-нормални обстоятелства процесия от слуги щеше да придружава оцелелите членове на фамилията поне до плетовете на входа. Мара тръгна сама. Носеше възглавницата внимателно, омачканата й бяла роба се влачеше по земята.

Щеше да намери пътя дори да беше сляпа и глуха. Краката й познаваха пътечката до последното камъче, забито в корените на дървото до церемониалния двор. Гъстият плет скриваше градинката от поглед. Тук можеха да влизат само членове на Акома, градинарят и жрец на Чочокан, в случай на нужда от освещаване. Срещу портата също имаше плет, така че никой отвън да не може да наднича.

Мара влезе и тръгна към центъра. Сред подрязаните разцъфтели плодни дръвчета течеше малък поток и се вливаше в свещеното езерце. Леко набръчканата вода отразяваше синьо-зеленото небе над надвисналите клони. В земята до брега бе побит голям камък, огладен от вековете дотолкова, че и издълбаната птица шатра вече бе едва различима. Това беше семейното натами, свещеният камък, който носеше духа на Акома. Ако някой ден се наложеше фамилията да напусне това място, камъкът щеше да бъде отнесен и всички щяха да дадат живота си, за да го защитят. Защото ако натамито попаднеше в чужди ръце, родът щеше да изчезне. Мара погледна към другия край на плета. Там имаше три натамита, извоювани от предците й и обърнати, така че символите им никога вече да не виждат слънчева светлина. Дедите й бяха унищожили три фамилии в Играта на Съвета. Сега нейната собствена беше под заплахата да се присъедини към тях.

До натамито беше изкопана дупка, влажната пръст бе натрупана отстрани. Мара сложи възглавницата с меча на баща си и робата на брат си в нея, след това започна да я запълва с ръце.

Щом свърши, я обзе внезапното желание да се разсмее. Усети странно замайване и се притесни. Въпреки че точно тук бе подходящото място, сдържаната болка и сълзи не искаха да излязат.

Пое си дъх и потисна смеха. Пред очите й пробягаха картини и тя усети гореща вълна през гърдите, гърлото и бузите си. Въпреки странните й чувства церемонията трябваше да продължи.

До езерцето имаше малка стъкленица, димящ мангал, кинжал и чиста бяла роба. Мара вдигна стъкленицата и махна запушалката. Изсипа ароматното масло във водата и капките мигновено отразиха светлината по повърхността.

— Почивай, татко — тихо каза тя. — Почивай, братко. Приберете се в нашата земя и почивайте с предците.

Остави стъкленицата и рязко разпра робата си. Въпреки жегата по малките й гърди пробяга тръпка, когато ветрецът погали влажната кожа. Тя дръпна пак и разпра робата още повече, както повеляваха традициите. Едновременно с това изпищя неуверено, не повече от изхленчване. Обичаите изискваха да покаже мъката от загубата пред предците си.