Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

Носачите ускориха крачка. Колко й се искаше да забавят темпо или направо да обърнат и да я отнесат някъде другаде. Но пристигането й бе забелязано от работниците, които събираха дърва в гората между нивите и поляната пред главната къща. Някои подвикваха и махаха, докато вървяха приведени под тежкия си товар, закрепен с каиш през челото. В поздравите им имаше топлина и въпреки че причината за завръщането й бе тъжна, те не заслужаваха пренебрежение от новата си господарка.

Мара се надигна и започна да се усмихва и да кима. Наоколо се простираха нейните земи, земите, които смяташе, че няма да види никога вече. Плетовете, изораните ниви и спретнатите къщички, в които живееха работниците, бяха непроменени. Все пак бе отсъствала по-малко от година.

Носилката подмина ливадите за нийдра. Въздухът беше изпълнен с мучене и с подвикването на пастирите, които размахваха пръчки, за да вкарат добитъка в кошарите, където го преглеждаха за паразити. Слънцето караше кожата на животните да изглежда светлокафява; Някои вдигнаха тъпи муцуни, когато младите бичета имитираха заплаха, след което подтичваха на тромавите си шест крака, за да се скрият зад майките. Сякаш се чудеха кога ще се върне Лано, за да продължи с откачените си номера с раздразнителните разплодни бикове.

С приближаването към дома болката от загубата се увеличаваше. Мара успя да докара храбро изражение, когато носачите завиха по оградената с дървета алея, водеща към самото имение.

Голямата централна сграда бе построена от дърво и хартиени прегради, които се дърпаха, за да пропуснат лекия ветрец в дневната жега. Мара затаи дъх. Между цветята акаси нямаше кучета с изплезени езици и махащи опашки, да чакат Господарят на Акома да се завърне. В негово отсъствие винаги ги държаха затворени. Но домът, въпреки че изглеждаше пуст и тъжен без любимите хора, даваше уединение. Скоро Мара щеше да може да се усамоти в свещената градинка и да се отдаде на мъката, която бе сдържала цели седем изтощителни дни.

Носилката и ескортът подминаха казармите и войниците от домашния гарнизон се строиха покрай алеята. Бронята им бе излъскана, оръжията и екипировката безупречно поддържани, но освен Кейоке и Папевайо се виждаше само още един офицер с шлем с пера. Мара усети хладно пробождане в сърцето и се обърна към ветерана.

— Защо има толкова малко войници, командире? Къде са другите?

Кейоке продължи да гледа напред, без да обръща внимание на праха, полепващ по бронята му, и потта, стичаща се под шлема.

— Тези, които успяха, се върнаха, господарке — отвърна той вдървено.

Мара притвори очи, неспособна да прикрие шока. Простият отговор на Кейоке означаваше, че почти две хиляди войници са умрели с баща й и брат й. Повечето бяха ветерани с дългогодишна служба и ги помнеше още от люлката. Мнозина бяха тръгнали по пътя на бащите и дядовците си в служба на Акома.

Вцепенена и безмълвна, Мара започна да брои строените войници и ги прибави към ескорта си. Бяха само трийсет и седем, нищожна частица от стария гарнизон на баща й. От две хиляди и петстотинте мъже в зеленото на Акома петстотин пазеха различните владения в отдалечените градове и провинции. Други триста бяха загубени във войната на варварския свят преди последната кампания. Тук, в сърцето на имението, където преди имаше две хиляди, бяха останали по-малко от петдесет. Мара тъжно поклати глава. Много жени оплакваха загубите отвъд разлома. Сърцето й се изпълни с отчаяние, защото осъзна, че гарнизонът й е твърде малък, за да отблъсне каквато и да било атака. Дори на някоя по-смела планинска банда. Но Мара знаеше защо Кейоке е изложил имението на риск и е взел двайсет и четирима от трийсет и седемте оцелели за ескорт. Шпионите на Минванаби не биваше да открият колко слаба в действителност е Акома. Безнадеждността я обви като задушаваща завивка.

— Защо не ми каза по-рано, Кейоке?

Отвърна й тишина. Мара разбираше. Верният стар командир се бе страхувал, че всичко поднесено накуп ще я пречупи.

А това не можеше да се позволи. Твърде много войници бяха загинали и не можеше просто да се отдаде на отчаянието. В противен случай тяхната саможертва в името на честта на Акома щеше да е напразна. Мара се гмурваше с главата надолу в Играта на Съвета и щеше да й е нужен целият й интелект, за да избегне капаните, които очакваха неопитните й крака. Предателството срещу дома й нямаше да свърши, докато не успееше да победи лорда на Минванаби и неговите слуги.