Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

— Кейоке, трябва да поговорим, но не тук. — Сред гъмжилото на улицата можеше да има врагове, шпиони, убийци, информатори. Мара затвори очи пред ужасите на въображението и реалния свят. — Ще говорим, когато ще ни чуват само верни на Акома уши.

Кейоке изръмжа одобрително и Мара благодари наум на боговете, че са го пощадили. Ветеранът беше като скала и тя имаше нужда от него.

Отпусна се изтощено на възглавниците. Трябваше да пребори мъката. Най-могъщият враг на баща й, лорд Джингу Минванаби, почти бе успял да осъществи съкровената си мечта да унищожи Акома. Кръвната вражда между двете фамилии съществуваше от поколения и въпреки че нито една от страните не бе постигнала победа, от време на време някоя от тях трябваше да се бори за оцеляването си. В момента Акома бяха отслабени, а Минванаби бяха в силна позиция и дори съперничеха на Военачалника. Джингу имаше множество васали, след които и лорд Кехотара, равен по могъщество на баща й. А докато продължаваше да се издига, Минванаби щеше да трупа все повече съюзници.

Мара затвори очи и се отпусна на възглавниците. Ситуацията беше болезнено ясна. Единственото, което стоеше между лорд Джингу и целта му, беше тя. Младо момиче, което бе на десет удара от гонг от това да стане сестра на Лашима. В устата й имаше вкус на пепел. За да оцелее достатъчно дълго и да възвърне семейната чест, тя трябваше да обмисли всички възможности, да планира внимателно и да се впусне в Играта на Съвета. Трябваше някак си да спечели благоразположението на един от лордовете на Петте велики фамилии в империята Цурануани.

Примигна и отпъди съня. Беше започнала да задрямва, докато носилката си пробиваше път по улиците на Кентосани, Свещения град. Съзнанието й търсеше облекчение от стреса. Носилката се поклащаше леко, докато се спускаше към доковете.

Погледна през завесите. Бе твърде уморена, за да се зарадва на човешкото гъмжило на пристана. При първото й посещение в Свещения град беше смаяна от шарената тълпа. Тук имаше хора от всички краища на империята. Самата гледка на корабите от градове нагоре и надолу по река Гагаджин я бе изпълнила с радост. Те се поклащаха на пристана, окичени с флагове като пъстри птици, десетки лодки и баржи се въртяха около тях. Всичко — гледките, звуците и миризмите — се различаваше от бащините й имения. Вече нейните. Тази мисъл я напрегна и тя почти не обърна внимание на мръсните полуголи роби, които се потяха под слънцето, докато товареха и разтоварваха корабите. Не се изчерви като първия път, когато бе минала оттук, придружавана от сестрите на Лашима. Не че мъжката голота я притесняваше: от дете бе играла край войнишките казарми и бе виждала как мъжете се къпят. Освен това с брат й и разни приятели често плуваха в езерото над поляната на нийдрите. Но гледката на голи мъже, след като се бе отрекла от плътския свят, бе някак различна. Нарежданията на сестрите да извръща поглед само я караха да надзърта още повече. Него ден трябваше да се сдържа, за да не зяпа здравите мускулести тела.

Но сега телата не я впечатляваха, нито виковете на просяците, които благославяха всеки, който им даваше милостиня. Не обърна внимание и на моряците, които ходеха с поклащаща се походка, характерна за хората, които живееха на кораби. Те презираха сухоземните жители и в гласовете им звучеше присмехулство. Всичко й изглеждаше по-безцветно, по-безжизнено и не толкова пленително, сякаш вече нищо не можеше да я впечатли. Сега всяка огряна фасада хвърляше сянка. А в сенките дебнеха врагове.

Слезе от носилката. Въпреки бялата послушническа роба на Лашима се движеше с достойнството на Господарка на Акома. Вървеше и гледаше право напред към баржата, която щеше да я откара надолу по реката към Сулан-Ку. Папевайо разчистваше пътя — избутваше хамалите настрани. Наоколо имаше и други войници, разноцветни телохранители, които придружаваха господарите си. Кейоке ги наблюдаваше внимателно, докато вървеше зад Мара.

Мара искаше да седне някъде на сянка и на спокойствие, за да се отдаде на тъгата си. Но щом стъпи на палубата, капитанът притича да я посрещне. Късата му червено-лилава роба беше стряскащо ярка след убитите цветове на дрехите на жреците в храма. Нефритените му гривни изтракаха, когато се поклони и предложи на почитаемата си гостенка най-добрите покои на скромния си кораб — възглавници под централния навес, оградени с тънки завеси. Мара прие предложението благосклонно — в противен случай щеше да обиди човека незаслужено. След това замълча, с което уведоми собственика, че присъствието му не е необходимо, и той спусна завеските, давайки й най-сетне малко уединение. Кейоке и Папевайо стояха срещу нея, останалите телохранители бяха заобиколили навеса и гледаха с обичайното мрачно напрежение.