Реймънд Фийст: Дъщеря на Империята

Пред извитите арки, около статуята на Лашима, разбудена специално за посвещението, бяха коленичили шестима жреци и жрици. От тесните прозорци по високия купол проникваха лъчите на зората и се пресягаха като проблясващи пръсти в полумрака на храма. Докосването на изгрева сякаш галеше богинята и смекчаваше пламъчетата на церемониалните свещи около нея. Мара се замисли колко приятелски изглежда божеството. Господарката на мъдростта се усмихваше с каменните си устни, сякаш всички под закрилата й щяха да бъдат защитени и обичани и да намерят вътрешен мир. Мара се молеше това да е вярно. Единственият жрец, който не беше на колене, удари отново гонга. Металът отрази слънчевата светлина — величествен златен проблясък на фона на тъмната завеса, която закриваше входа към вътрешния храм. След миг смайващото проблясване се стопи и гонгът отекна отново.

Оставаха още петнайсет удара. Мара прехапа устна. Сигурно милостивата богиня щеше да прости моментните й колебания. Мислите й бяха като проблясващи светлинни от разбит кристал. Стрелкаха се насам-натам и не се задържаха на едно място. „Не съм от най-подходящите за Сестринството — призна Мара, загледана в статуята. — Моля те за търпение, Господарке на Вътрешната светлина.“ Отново погледна другото момиче, Ура стоеше неподвижно, затворила очи. Мара се опита да имитира поне външното й поведение, въпреки че не можеше да намери вътрешно спокойствие.

Гонгът прозвуча отново.

Мара потърси скрития център на същността си и се помъчи да успокои съзнанието си. За няколко мига имаше успех. След това звукът от гонга я върна в реалността. Мара помръдна лекичко, за да облекчи изтръпналите си ръце. Пребори се с подтика да въздъхне. Вътрешното спокойствие, на което я бяха обучавали сестрите по време на послушничеството, й убягваше за пореден път, въпреки че бе изкарала шест месеца в манастира, преди да решат, че е достойна за изпитанието във Върховния храм в Свещения град.

Гонгът прозвуча отново, като напористия рог, който призоваваше воините на Акома да се строят. Колко смели изглеждаха със зелените инкрустирани брони и особено офицерите с техните шарени пера, в деня, когато потеглиха с армията на Военачалника. Мара се притесняваше за войната на варварския свят, в която участваха баща й и брат й. Твърде голяма част от семейните сили беше ангажирана там Кланът беше разпилян в лоялността си към Върховния съвет и тъй като нямаше доминиращо семейство, политиката се стоварваше върху плещите на Акома. Фамилиите от клана Хадама бяха свързани само по име и предателството на някои далечни братовчеди, които търсеха приятелство с Минванаби, беше съвсем възможно. Ако Мара имаше глас в съвета на баща си, щеше да настои за отделяне от Военната партия и може би за съюз с партията на Синьото колело, която уж се интересуваше само от търговия, но тайно подкопаваше властта на Военачалника.

Намръщи се. Умът й отново се беше отплеснал към светските тревоги. Извини се на богинята и отхвърли мислите за света, който изоставяше.

При следващия удар на гонга вдигна поглед. Каменните черти на богинята изглеждаха леко мъмрещи. Добродетелта започва от индивида. Помощта идва само при тези, които наистина търсят просветление. Мара наведе очи.

Гонгът отекна и отново започна да заглъхва, но се появи някакъв нов шум, напълно нехарактерен за това място. По каменния под на преддверието изскърцаха сандали, чу се тракане на оръжия и брони. Иззад завесата долетя острият шепот на жрец:

— Спри, войнико! Не може да влезеш във вътрешния храм! Забранено е!

Мара се напрегна. През тялото й премина студена тръпка. Видя как жреците на подиума се надигат тревожно и се обръщат да посрещнат натрапника.

Върховният отец тръгна към завесата, извил тревожно вежди. Мара стисна очи. Ако можеше да изключи толкова лесно външния свят, никой нямаше да я намери. Звукът от стъпки замря и се чу гласът на Върховния отец.

— Как смееш да нахълтваш тук, войнико? Нарушаваш свещен ритуал.

— Търсим Господарката на Акома! — каза много добре познат глас.

„Господарката на Акома“. Думите пронизаха душата й като студено острие в корема. Думи, които променяха живота й завинаги. Умът й пищеше и се бунтуваше, но тя си наложи да запази спокойствие. Нямаше да посрами предците си, като прояви публично мъка. Надигна се бавно и каза спокойно:

— Тук съм, Кейоке.

Свещенослужителите се обърнаха към Върховния отец, а той се обърна към Мара. Бродираните символи по официалната му роба проблясваха. Той кимна на една жрица и тя застана до него. Жрецът погледна Мара в очите и разчете скритата в тях болка.

Читать дальше