Реймънд Фийст: Дъщеря на Империята

Мара го прекъсна:

— Заместникът е от Минванаби, нали?

На лицето на Кейоке за част от мига се изписа одобрение, защото въпреки тъгата бе запазила разсъдъка си.

— Да. Племенникът на лорд Джингу от Минванаби. Тасайо, единственият син на починалия му брат. — Мара присви очи, докато го слушаше. — Превъзхождаха ни сериозно. Баща ти го знаеше, както и всички останали, но запази честта си. Изпълни заповедта без въпроси. Нападнахме. Заместникът обеща, че ще подкрепи десния ни фланг, но бойците му така и не дойдоха. Вместо да се присъединят към нас, войниците на Минванаби останаха на място, сякаш очакваха контраатака. Такава е била заповедта на Тасайо.

— Точно когато ни помитаха, от долината се появи подкрепа — продължи той. — Части на Омечкел и Чимирико. Те не знаеха за предателството и се биха храбро, за да ни измъкнат изпод копитата на варварските коне. В този момент се включиха и силите на Минванаби, сякаш за да отблъснат контраатаката. За всеки, който не бе присъствал отначало, нещата изглеждаха като тъжно недоразумение. Но Акома знае, че Минванаби ни предаде.

Мара присви очи и стисна устни. Изражението на Кейоке за момент издаде притеснението му, че момичето може да посрами паметта на баща си, като заплаче преди повеленото от традицията време. Вместо това тя заговори тихо, със сдържан гняв:

— Значи лордът на Минванаби се е възползвал от удобния момент и е уредил смъртта на баща ми въпреки че сме съюзници във Военната партия?

— Точно така, господарке. Джингу от Минванаби вероятно е наредил на Тасайо да промени инструкциите на Военачалника. Джингу действа дръзко. Тасайо щеше да си навлече гнева на Военачалника, ако войската ни беше загубила тази позиция. Но Алмечо се нуждае от подкрепата на Минванаби и въпреки че е ядосан, си мълчи. Нищо не е загубено. За външния наблюдател това е просто равностойно стълкновение, без победител.

— Но в Играта на Съвета Минванаби триумфира над Акома. — За пръв път в живота си Мара долови в гласа на Кейоке нещо като емоция. Думите му прозвучаха почти горчиво. Ние с Папевайо оцеляхме по заповед на баща ти. Нареди ни да останем с малък отряд и да те защитаваме, ако се случи най-лошото. — Върна си обичайния отривист тон и продължи: — Господарят Сезу знаеше, че вероятно двамата с брат ти няма да оцелеят.

Мара се отпусна на възглавниците. Стомахът й се бе свил на топка; Главата я болеше, гърдите я стягаха. Тя си пое бавно дъх и погледна на другата страна, към Папевайо, който вървеше с характерното си празно изражение.

— А какво ще кажеш ти, храбри Папе? — попита го. — Как да отвърнем на това престъпление срещу дома ни?

Папевайо почеса замислено белега на брадичката си с левия си палец, както правеше, когато беше изнервен.

— Както заповядаш, господарке.

Първия ударен водач на Акома изглеждаше спокоен, но Мара усещаше, че предпочита да държи копие и изваден меч. За един кратък яростен миг обмисли мигновеното отмъщение. Ако заповядаше, Папевайо щеше да нападне лорда на Минванаби в собствените му покои, сред собствената му армия. Потисна този глупав импулс, въпреки че за воина тази смърт щеше да е изпълнена с чест. Нито Папевайо, нито някой от малцината облечени в зелено воини можеше да се добере на по-малко от половин ден път до лорда на Минванаби. Освен това вярност като на Папевайо трябваше да се пази, а не да се пилее.

Сега, далече от жреците, Кейоке я гледаше изпитателно. Тя засече погледа му и не отклони очи. Знаеше, че се е свъсила и е пребледняла, но бе понесла достойно ужасните новини. Кейоке отново се обърна напред, очакваше следващите думи на господарката си.

Вниманието на мъж, пък дори толкова стар семеен служител, накара Мара да се замисли за себе си, без да е твърде критична или ласкава. Беше прилично изглеждаща млада жена.

Не красива, особено когато се намръщеше разтревожено. Но усмивката й беше зашеметяваща, или поне така й бе казало едно момче навремето. Освен това притежаваше ярко изразена жизненост. Беше стройна и грациозна и тялото й бе привлякло погледа на много синове от съседните домове. Сега един от тях щеше да е необходим съюзник, който да заздрави позициите на заплашените от унищожение Акома. Мара притвори кафявите си очи и се замисли за огромната отговорност, с която бе натоварена. С притеснение осъзна, че всички женски оръжия — красота, интуиция, чар, блясък — трябва да бъдат впрегнати в каузата, заедно с природната интелигентност, дарена й от боговете. Потисна страха, че даровете може да са недостатъчни за тази задача, и преди да се усети, пред очите й изплуваха лицата на баща й и брат й. Мъката отново започна да се надига, но тя успя да я изтика навътре. Трябваше да запази тъгата за по-късно.