Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

— Накоя, той водеше такива жени и като бях по-малка. Помня. — Мара пое дъх и по острия мирис на акаси разбра, че робите се грижат за градината отвън.

Очевидно ароматният полъх нямаше ефект върху Накоя.

— Лорд Сезу не го правеше само за себе си, Мара-ани. Идваха и при Ланокота, за да може да се изучи и да не пада в капана на амбициозни дъщери и техните заговорничещи бащи.

Идеята за брат й и такива жени я обиди дълбоко, но присъствието на робите отвън я принуди да се държи прилично.

— Пак питам: какво предлагаш?

— Ще повикам мъж от Тръстиковия живот, опитен в…

— Не! — отсече Мара. — Не искам и да чуя за това!

Накоя не й обърна внимание.

— В доставянето на удоволствие. Той ще те научи…

— Казах не, Накоя!

— … на всичко необходимо, така че нежните докосвания и сладките думи в мрака да не те омаят.

Мара беше на ръба да избухне.

— Заповядвам ти да млъкнеш!

Накоя стисна устни. Гледаха се напрегнато и цяла минута никоя от двете не помръдна. Накрая старата дойка се поклони, така че челото й докосна възглавницата, на която бе коленичила — знак на робско покорство.

— Посрамих се. Обидих господарката си.

— Махни се! Остави ме!

Старицата се надигна. Шумоленето на дрехата и вдървеният поклон демонстрираха неодобрение. Мара отпъди и слугинята, която се появи да пита дали има нужда от нещо. Остана сама сред красивите калиграфски свитъци, които таяха жестоки и смъртоносни интриги, и се замисли за объркването си от думите на Накоя. Не можеше да назове страха, който се бе надигнал в нея.

Обгърна раменете си с ръце и тихо заплаха. Лишена от братската обич, заобиколена от заговори и невидими врагове, Господарката на Акома наведе глава и сълзите й закапаха по превързаната й ръка.

Чу се звън на камбана — сигналът за вечеря на робите. Работниците, които се грижеха за цветята в градината, оставиха инструментите си и се отдалечиха, а зад хартиената стена господарката им разбута свитъците, избърса подутите си от сълзи очи и повика слугите да отворят паравана на кабинета, за да влезе свеж въздух.

Беше уморена, но се стегна. Прехапа замислено устна и се опря на полираната рамка на паравана. Трябваше да има и друго решение, освен сватбата. Но какво?

Тежкото златно слънце се спускаше на запад. Над далечните ниви тегнеше жега и в небето нямаше птици. Събраните листа от акаси потрепваха на белокаменната пътека и ухаеха в приспивната тишина. Мара се прозя. Беше изтощена от мъка и притеснения.

Внезапно чу викове и се стресна. Към казармата тичаха хора. Момичето знаеше, че подобни безредици носят лоши вести, и се обърна към вратата, която тъкмо се отваряше.

На прага застана една слугиня, а зад нея потен прашен войник, задъхан от дългото бягане с доспехи.

— Господарке…

Мара усети как стомахът й се свива. Започваше се. Успя обаче да запази спокойствие и каза твърдо:

— Говори.

Войникът се тупна с юмрук над сърцето в поздрав.

— Господарке, командирът изпраща вест, че бандити са нападнали стадата ни.

— Пригответе ми носилката. Бързо!

— Веднага, господарке. — Слугинята се обърна и затича.

Мара нареди на войника:

— Събери ескорт.

Той отдаде чест и също тръгна. Мара съблече леката къса роба, която цуранските благородници предпочитаха в дома си, пусна я в ръцете на дотичалата млада слугиня, докато друга й поднесе пътната роба, по-дълга и без деколте. Мара уви врата си с лек шал, за да не се виждат синините от шнура на удушвача, и излезе.

Носачите чакаха мълчаливо, само по препаски заради жегата. До тях четирима войници трескаво закопчаваха шлемовете и проверяваха оръжията си. Вестоносецът подаде почтително ръка на Мара и я изчака да се настани на подплатената седалка. Носилката се люшна и робите почти затичаха към пасищата: разбираха нуждата да се бърза.

Стигнаха много по-бързо, отколкото предполагаше Мара — много преди да стигнат границите на имението. Това беше лошо: бандитите не биха се осмелили да нападат самото имение, ако патрулите бяха достатъчно силни.

— Какво е станало? — попита раздразнено Мара.

Кейоке се отдели от двамата войници, с които проучваше следите по земята. Грубоватите му черти не показаха с нищо да е забелязал подпухналото й от плач лице. Шлемът с перата висеше на колана му. Ветеранът махна към няколко роби по препаски, които поправяха една счупена ограда, и докладва:

— Разбойници, господарке. Десет или дузина. Убили са пастирчето, счупили са оградата и са отмъкнали няколко нийдри.