Дж. Уорд - Преродена любов

Единственото, на което бе способен, беше да лежи пред всички тези хора, много от които плачеха открито, сякаш болката му бе тяхна собствена. Обходи с поглед лицата, искаше му се да ги утеши някак, да им спести мъката, да облекчи тъгата им...

В далечния край до билярдната зала в плът и кръв стоеше Есен. Беше облечена в бяло, с прибрана коса, а фините ръце бяха притиснати до устните й. Очите й бяха широко отворени и зачервени, страните й мокри, а в изражението й прочете такава обич и състрадание, че болката му утихна.

Тя беше дошла.

Беше дошла за него.

Тя все още изпитваше обич. към него.

Тор се разплака истински, хлипането изригваше от гръдния му кош. Нуждаеше се от Есен, протегна ръка напред и я призова, защото в този миг на сваляне на всички бариери след дългото му и болезнено пътуване, в което тя единствена се бе присъединила към него, не бе чувствал никого по-близък.

Дори своята Уелси.

Преродена, възкресена. завърнала се от мъртвите.

Докато насреща му Тор се гърчеше от болка заради солта, Ласитър скърцаше със зъби не от съчувствие към него, а защото имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Преродена, възкресена. завърнала се от мъртвите.

Тор хлипаше, а тежката му ръка се протягаше към Есен.

А, да, помисли си Ласитър, идваше финалната част. Съдбата бе поискала кръв, пот... и сълзи не за Уелси, а за друга. За Есен.

И това беше финалът, сълзите, проливани от мъжа за жената, която най-сетне си бе позволил да обича.

Ласитър стрелна поглед към тавана, към яростните воини, изрисувани там, към тъмносиния фон.

Слънчевият лъч се появи изневиделица, като проби камъка, хоросана и мазилката на тавана и ярката светлина беше толкова силна, че дори на него му се наложи да замижи, когато тя дойде да призове една достойна жена от ада, в който бе попаднала, без да има вина.

Да, в центъра на купола, прегърнала малкия си син, се появи Уелси, сияйна и трептяща като дъга, осветена отвън и отвътре, цветът й се бе възвърнал, животът й бе възобновен, защото беше спасена, защото беше свободна — а също и синът й.

И точно преди да бъде призована, от висотата си тя погледна към Тор, погледна към Есен, макар никой от тях двамата или от останалите да не можеше да я види. В изражението й имаше единствено обич към двойката, към нейния хелрен, когото оставяше, и към жената, която щеше да го спаси от терзанията му в бъдещия им живот.

После с умиротворена усмивка вдигна ръка в жест за сбогом към Ласитър. и изчезна, погълната от светлината, отнасяща нея и сина й към място, където мъртвите намираха дом и покой за вечността.

Щом светлината помръкна, Ласитър зачака своята илюминация, собственото си призоваващо слънце, което да го върне при Създателя.

Само че…

Той все още беше… все на същото място.

Прероден, възкресен… завърнал се от мъртвите. Каза си, че явно пропуска нещо. Уелси беше свободна, но.

В този момент се фокусира върху Есен, която прихвана полите на бялата си роба и направи крачка към Тор.

Изневиделица отгоре се стрелна нов лъч светлина.

Само че не идеше за него. Дойде. за нея.

Обяснението порази Ласитър като мълния — тя беше починала отдавна. Сама бе отнела живота си.

Междувремието. Различно за всеки. Изработено по поръчка.

Всичко се задвижи като на бавен каданс, когато се разкри втората истина: Есен бе пребивавала през цялото време в свое собствено Междувремие, озовавайки се в Светилището и обслужвайки Избраниците през всичките тези години. А после се бе върнала на земята, за да завърши цикъла, който бе започнал с Тормент в Древната страна.

Сега, след като му бе помогнала да спаси своята шелан. след като си бе позволила да има чувства към него и да обърне гръб на мъката си и на своята собствена трагедия.

Тя беше свободна. Също както Уелси.

По дяволите! Тор щеше да изгуби още една жена.

— Не! — изкрещя Ласитър. — Неее!

Откъсна се от редицата и се втурна напред, за да предотврати контакта между двамата, а останалите започнаха да викат, някой го сграбчи, сякаш да го задържи да не пречи. Ала нямаше значение.

Беше твърде късно.

Защото не бе нужно двамата да се докосват. Любовта я имаше, а също и прошката за минали и сегашни прегрешения, както и верността в сърцата им.

Ласитър бе още по средата на скока си, когато един последен лъч светлина го призова, издърпа го от настоящето и го понесе нагоре, макар той още да крещеше срещу жестокостта на съдбата.

Всичките му усилия се оказаха насочени към обричането на Тор на нова трагедия.