Дж. Уорд - Преродена любов

И тогава погледна към Ласитър. Ангелът светеше от глава до пети, а златните му пиърсинги улавяха околната светлина и я усилваха десетократно. По някаква причина изглеждаше нещастен — веждите му бяха сключени, сякаш пресмяташе нещо наум и получаваше сбор, който не му се нравеше.

— Сега приканвам Братството да поднесе съболезнования на опечалените, като започнем с Негово Величество Рот, син на Рот.

Тор реши, че само така му се струва, и отново погледна към братята. Фюри отстъпи назад от масичката и Рот бе отведен дискретно до нея от Ви, така че да застане над купата със сол. Като вдигна ръкава на робата си, кралят извади от ножницата един от черните си кинжали и прекара острието по кожата над лакътя си. Бликна алена кръв и той протегна ръка и я остави да капе в солта.

Всеки от братята стори същото с очи, приковани в очите на Тор, докато изразяваха без думи съчувствието си към скръбта му от загубата.

Фюри беше последен и Зи държеше книгата, докато той изпълняваше ритуала. След това Примейлът взе каната, изрече свещените слова и изля част от водата върху оцветената в червено сол, която порозовя.

— Сега ще помоля Тормент, хелрен на Уелесандра, да свали робата си.

Тор внимателно извади пергамента с отпечатъка на Нала, преди да развърже панделката от Избраниците, и постави и двете върху робата, след като я съблече.

— Ще помоля Тормент, хелрен на Уелесандра, да коленичи пред нея за последен път.

Тор изпълни инструкциите и падна на колене пред урната. С периферното си зрение видя Фюри да се приближава към мраморната камина отдясно. От пламъците братът извади древно желязо за дамгосване, донесено много отдавна от Древната страна, изработено от неизвестни ръце далеч преди расата да придобие колективна памет.

Накрайникът му беше дълъг около петнайсет сантиметра и поне два и половина сантиметра широк и редицата от символи на Древния език беше толкова нажежена, че светеше в жълто, а не в червено.

Тор зае нужната поза, стисна ръце в юмруци и се отпусна напред, така че кокалчетата му се забиха в плътното бяло покривало върху пода. За част от секундата можеше да мисли само за мозаечната рисунка на ябълково дърво под него, символ на прераждането, което той започваше да асоциира единствено със смъртта.

Беше погребал Есен край ствола на такова дърво.

Сега се сбогуваше с Уелси при върха му.

Когато Фюри спря до него, дъхът на Тор започна да излиза накъсан от дробовете му, а гръдният му кош се издуваше и свиваше.

Когато се обвързваш и бележат името на твоята шелан на гърба ти, се очаква да понесеш болката мълчаливо, за да докажеш, че си достоен за любовта й.

Дишай. Дишай. Дишай.

Но с церемонията по изпращането в Небитието не беше така. Дишай. Дишай. Дишай.

При церемонията по изпращането в Небитието се очакваше да...

Дишай. Дишай. Дишай.

— Как е името на твоята покойница? — попита Фюри.

Тор пое гигантска глътка въздух.

Щом желязото допря кожата, където името й бе изрязано преди толкова много години, Тор го изкрещя и всичката болка в сърцето, ума и душата му се изля в едно, когато звукът прокънтя във фоайето.

Викът бе последното му сбогуване, обетът му да се срещне с нея в отвъдното, прощален израз на любовта му. Продължи сякаш вечно.

И когато се отпусна на пода и опря челото си в него, кожата му сякаш бе обхваната от пламъци. Ала това беше само началото.

Опита се да се изправи, но синът му трябваше да му помогне, защото не можеше да контролира мускулите си. С помощта на Джон възвърна изправената си стойка.

Дъхът му се върна, ритмичното плитко дишане му даде нови сили.

Гласът на Фюри бе предрезгавял.

— Как е името на покойния ти син?

Тор пое още една огромна глътка кислород и се приготви да го направи отново. Този път името, което изкрещя, беше собственото му, изпълнено с болката от загубата на кръвния му син, която го прорязваше така дълбоко, че кървеше отвътре.

Втория път крещя по-дълго.

А после рухна и тялото му бе напълно изтощено, въпреки че още не бяха приключили.

Слава богу, че Джон е тук, каза си, когато усети да го изправя. Някъде отвисоко Фюри изрече:

— Ще запечатаме кожата ти и ще свържем кръвта си с твоята, за да завършим ритуала за твоите обичани близки.

Нямаше шумно вдишване този път. Не му бе останала сила.

Солта така щипеше, че зрението му се замъгли, а тялото и крайниците му бяха обхванати от неудържими конвулсии, толкова силни, че падна на една страна, макар Джон да се опитваше да го задържи прав.