Дж. Уорд - Преродена любов

— Във вечер като тази — изрече с дрезгавия си глас — имам само вярата си. Това мога да предложа. защото няма думи в езика на смъртните, които да облекчат болката ти. Знам го от личен опит.

Той вдигна ръце зад врата си и зачовърка нещо. Когато отново ги отпусна, държеше тежката златна верижка и още по-тежкия златен кръст на нея, които никога, ама никога не сваляше.

— Знам, че моят Бог не е твой, но може ли да ти сложа това?

Тор кимна и сведе глава. Когато символът на католическата вяра беше провесен на врата му, той вдигна ръка и докосна кръста. Всичкото това злато имаше невероятна тежест. Усещането беше приятно.

Бъч се наведе и стисна рамото на Тор.

— Ще се видим долу.

По дяволите. Той наистина не знаеше какво да каже вече. Известно време седя така и се мъчеше да се стегне. Докато не чу нещо, идващо от вратата. Дращене, сякаш.

— Господарю? — промълви Тор, като се насили да се изправи и тръгна през стаята.

Пред краля винаги отваряш вратата. Без значение в какво състояние си.

Рот и Джордж влязоха заедно и кралят заговори с характерния си открит маниер.

— Няма да те питам как се чувстваш.

— Оценявам го, господарю. Защото наистина съм сломен.

— Че как няма да си?

— Сякаш е още по-трудно, когато всички са така внимателни.

— Да. Ами явно ще трябва да изтърпиш още малко внимание.

Кралят опипа пръста си. И после протегна напред.

— О, по дяволите, не — Тор дръпна ръце и ги вдигна надалече, макар мъжът насреща му да беше сляп. — Не, не... И дума да не става.

— Нареждам ти да го вземеш.

Тор изруга. Изчака да види дали кралят няма да размисли. Нямаше такава вероятност.

Докато Рот само се взираше право напред. Тор разбра, че ще изгуби този спор. Замаян, с чувство за пълна нереалност, той посегна и пое пръстена с черния диамант, носен винаги до този момент само от краля.

— Моята шелан и аз те подкрепяме. Носи го по време на церемонията, за да знаеш, че моята кръв, тялото ми и биещото ми сърце са твои.

Джордж се размърда и размаха опашка, сякаш да подкрепи казаното от господаря му.

— По дяволите.

Този път Тор беше този, който обви с ръце брата, и му бе отвърнато с рязка и властна прегръдка.

След като Рот и Джордж си тръгнаха, Тор се облегна от вътрешната страна на вратата.

Последното почукване беше тихо.

Изпъна тяло, поне да прилича на мъж, макар отвътре да се чувстваше като ревлива жена, отвори и се озова лице в лице с Джон Матю, застанал в коридора.

Момчето не си направи труда да заговори на езика на жестовете. Той хвана ръката на Тор, стисна я и в нея се озова… пръстенът на Дариъс.

— Той би искал да е тук и да те подкрепи — изписа Джон. — Този пръстен е единственото, което имам от него. Знам, че той би искал да го носиш на церемонията.

Тор се взираше в герба, гравиран в ценния метал, и си

спомни за своя приятел, своя ментор, единствения баща, който беше имал.

— Това означава за мен. повече, отколкото можеш да си представиш.

— Ще бъда редом с теб — изписа Джон. — През цялото време.

— И аз ще съм до теб, синко.

Прегърнаха се и Тор затвори тихо вратата. Върна се до леглото, огледа символите от братята си. и знаеше, че когато се озовеше пред огромното изпитание, всички те щяха да са с него — не че някога бе имал съмнения по този въпрос.

Ала във всичко това нещо липсваше.

Есен.

Той имаше нужда от братята си. Имаше нужда от сина си. Ала имаше нужда и от нея. Надяваше се онова, което й бе казал, да е достатъчно, но имаше ситуации, в които стигаш до точка, от която няма връщане назад, рани, които никога не заздравяват.

А и може би тя имаше известно право за това с цикъла.

И все пак той се молеше нещата помежду им да не свършат дотук. Молеше се от все сърце.

Стоейки в стаята на Тор, Ласитър остана невидим. И добре, че го стори. Това влизане и излизане на мъже беше твърде мъчително. Цяло чудо бе как Тор го понесе, без да се разпадне.

Но най-сетне нещата си идваха по местата, каза си ангелът. След всичко най-после поемаха в правилната посока.

Беше прекарал предишната нощ и целия ден с извънредно мълчаливата Есен и по залез-слънце я беше оставил на мислите й, като се уповаваше на факта, че тя си припомняше отново и отново посещението на Тор и откриваше единствено искреност в думите му.

Ако тя се появеше тази вечер, той щеше да е свободен да се върне у дома. Щеше да е успял. Хубаво де, добре, те бяха успели. Истината бе, че той изпълняваше само ролята на страничен играч в делата им... само дето страшно много държеше и на двама им. И на Уелси също.