Дж. Уорд - Преродена любов

Недалече от него, Тор отиде до дрешника и видимо се опита да се стегне. Извади бяла роба, облече я и се върна до леглото да я препаше с великолепната панделка, донесена от Фюри. След това взе сгънатия пергамент, връчен му от Зи, затъкна го в панделката, сетне препаса белите кании и пъхна в тях красивите черни кинжали, изработени от Ви. Пръстенът с герба отиде на средния пръст на лявата му ръка, а черният диамант — на палеца на дясната ръка, с която се биеше.

С несвойствено чувство за добре свършена работа, Ласитър се замисли за всичките месеци, откакто се бе завърнал отново на земята. Припомни си как заедно с Тор и Есен бяха полагали усилия да спасят жената, която на свой ред. вярно, по различен начин, щеше да освободи всеки един от тях.

Да, Създателят беше наясно какво предстои, когато му възложи тази задача: Тор вече не беше същият. Есен не беше същата.

Самият Ласитър не беше същият, беше му просто невъзможно да се изолира от случващото се, да остане безразличен, да се държи, сякаш всичко това е без значение. А най-странното беше, че вече нямаше желание да се оттегли.

Помисли си, че много чистилища щяха да бъдат опразнени тази вечер и в буквалния, и в преносния смисъл — когато Уелси преминеше в Небитието, той най-сетне щеше да излезе от затвора си. А нейното освобождаване щеше да снеме бремето на Тор, така че и двамата щяха да са свободни.

Колкото до Есен, при добро развитие на нещата тя щеше да си позволи да обича един достоен мъж и на свой ред да бъде обичана, така че след всичките си години на страдание най-после можеше да започне да живее отново; щеше да бъде преродена, възкресена, да се завърне от мъртвите.

Ласитър се намръщи и в главата му зазвънтя странна аларма. Огледа се и почти очакваше да види лесъри, промъкващи се в имението или приземяващи се в градината от хеликоптери. Но не.

Преродена, възкресена, завърнала се от мъртвите.

Чистилището. Междувремието.

Да, каза си. Там, където беше Уелси.

Сграбчен от странна и необяснима паника, той се зачуди какъв е проблемът.

В този момент Тор замръзна и погледна към ъгъла.

— Ласитър?

Ангелът сви рамене и реши, че нищо не пречеше да се направи видим. Нямаше причина да се крие, макар че, когато прие форма, запази страха за себе си. Господи, ама какво му ставаше? Бяха пред финала. Само Есен трябваше да се появи на церемонията за изпращане в Небитието, а предвид как внимателно оглеждаше дрехите си, преди той да си тръгне, явно не се канеше цяла вечер да търка подове в онази хижа.

— Здравей — поздрави го братът. — Доколкото схващам, това беше.

— Да — Ласитър се насили да се усмихне. — Да, със сигурност. Впрочем гордея се с теб. Справи се добре.

— Голяма похвала — мъжът разпери пръсти и огледа пръстените. — Но знаеш ли какво? Наистина съм готов да го направя. Не бях вярвал, че някога ще кажа това.

Ласитър кимна, а братът се обърна и се отправи към вратата. Точно преди да стигне до нея, той спря при дрешника, посегна в тъмното и издърпа полата на червената брачна рокля. Като потърка фината тъкан помежду палеца и показалеца си, устата му се раздвижи, сякаш говореше на сатена... или на покойната си шелан... или просто на себе си.

После пусна роклята и я остави да си виси в гардероба.

Излязоха заедно. Ласитър поспря, за да му даде за последен път своята подкрепа, преди да поеме по коридора със статуите.

Но с всяка крачка онази аларма зазвучаваше по-силно, докато звукът й завибрира в тялото на ангела, стомахът му се сви, а коленете му омекнаха.

Какъв му беше проблемът, по дяволите?

Нещата се подреждаха добре, отиваха към щастлив край. Защо тогава интуицията му подсказваше, че дебне прокоба?

Когато Тор излезе в тъмния като рог коридор пред стаята си, той получи една бърза прегръдка от ангела и се загледа след него, докато се отдалечаваше към осветения балкон на втория етаж.

По дяволите, дишането му звучеше гръмко в ушите му. Също и биенето на сърцето му. Странно, но точно така се бе чувствал и преди церемонията по обвързването им с Уелси. Физиологичната реакция беше същата, което само доказваше, че тялото винаги реагира по еднакъв начин на стреса и надбъбречната жлеза се задейства безотказно, независимо дали поводът е хубав, или лош.

След миг продължи по коридора към централното стълбище и му беше приятно да усеща символите на братята си по себе си. Когато се обвързваш, пристъпваш към събитието сам. Приближаваш се към спътницата си със сърце в гърлото и любов в очите и не ти трябва никой друг и нищо друго, защото си съсредоточен изцяло върху нея.