Дж. Уорд - Преродена любов

Истината бе, че Есен не беше сигурна дали ще отиде в имението, докато не го стори. Също така не беше сигурна как би се чувствала по отношение на Тор... докато не го видя да оглежда тълпата и не разбра, че търси нея. И не отвори напълно сърцето си за него. докато той не потърси контакт с нея и не изгуби контрол върху себе си в мига, щом погледът му срещна нейния.

И преди го беше обичала или поне си мислеше, че е така. Но не се бе отдала докрай на чувството. Най-важното, което пропускаше, беше, че не трябва да смята себе си за недостойна и заслужаваща наказание, а да се възприема като достойна личност, която заслужава да се освободи от трагедията, определяла я толкова дълго.

Пристъпи напред не като прислужница или камериерка, а като горда жена. която щеше да се приближи до своя мъж, да го прегърне и да се свърже с него за колкото дълго им бе отредила Скрайб Върджин.

Само че така и не стигна до него.

Не беше прекосила дори половината фоайе, когато тялото й беше разтресено от някаква сила.

Не разбра какво я завладя — в един миг крачеше към Тор, отзовала се на безмълвната му молба да отиде при него, вървеше към онзи, когото обичаше, а в следващия ярка светлина с неизвестен произход я връхлетя и я накара да се закове на място.

С усилие на волята нареди на тялото си да продължи да се движи към Тор, но по-могъща сила я задържа в хватката си и я понесе. С дръпване, също така неумолимо като гравитацията, тя беше отделена от земята, за да се озове насред светлината. Докато се носеше нагоре, чу Ласитър да крещи и го видя да се втурва напред, като че желаеше да спре заминаването й.

Именно това й вдъхна сили да се съпротивлява на течението. Бореше се яростно и влагаше всичките си сили, но не успяваше да се освободи от онова, което я бе пленило. Колкото и да се опитваше, не успя да спре издигането си.

Долу под нея настъпи хаос, всички се щураха, а Тор с усилие се надигна от пода. Докато я наблюдаваше, лицето му представляваше маска на объркване и неверие, а после започна да подскача, като че се мъчеше да я улови, сякаш тя беше балон, чиято връвчица се е изплъзнала от дланта му. Някой го сграбчи и той изгуби равновесие — Джон. Примейлът се втурна към него. Братята му също.

Последното лице, което видя, не беше на някой от тях, не беше дори на Тормент, а на Ласитър. Ангелът беше до нея, той също се издигаше, светлината поглъщаше и двама им, докато той не изчезна, а също и тя, докато от нея не остана нищо.

Когато Есен дойде в съзнание, тя се намираше насред необятен бял пейзаж, толкова обширен, че нямаше хоризонт. Пред нея имаше врата. Бяла врата с бяла топка, а периферията й искреше, като че от другата страна я очакваше ярка светлина.

Не така беше посрещната първия път, когато умря.

Когато дойде в съзнание преди толкова много години, след като беше забила кинжала в корема си, тя се бе озовала насред различен бял пейзаж — с дървета, храмове и ширнали се ливади, населяван от Избраниците на Скрайб Върджин; място, на което се пресели, без да се съпротивлява, прие съдбата си като неизбежно последствие от действията й на земята.

Това тук обаче не беше Светилището. Това беше преддверието към Небитието.

Какво се беше случило?

Защо тя...

Обяснението мигом изникна в главата й и тя осъзна, че най-накрая беше обърнала гръб на миналото и бе отворила сърцето си, за да приеме онова, което имаше да й предложи животът. И по този начин се беше освободила от своето лично Междувремие, макар дори да не знаеше, че се намира там.

Сега беше извън Междувремието. Беше. свободна.

Но Тормент беше там долу.

Тялото й затрепери, изпълни я ярост, гневът й беше толкова безграничен и всепоглъщащ, че й се прииска да изпълзи през вратата и да си поговори сериозно със Скрайб Върджин или със Създателя на Ласитър, или с който ненормален мръсник отговаряше за съдбите им.

Не бе изминала целия този дълъг път само за да установи на финала, че наградата се състоеше в отдаването на още една жертва.

Направо изпадна в ярост.

Дала пълна свобода на чувствата си, тя се хвърли към вратата и заблъска с юмруци, дращеше с нокти, риташе с крака. Сипеше срамни ругатни и наричаше светите сили с отвратителни имена.

Когато нечии ръце обгърнаха талията й и я задърпаха назад, тя нападна онзи зад гърба си, който и да бе той, като оголи зъби и ги заби в масивната му ръка.

— Дявол да го вземе! Ох!

Негодуващият глас на Ласитър проби обгърналата я пелена от ярост и накара тялото й да застине, докато само гърдите й се вдигаха и спускаха от развълнуваното й дишане.