Дж. Уорд - Преродена любов

Колко предвидливо от тяхна страна.

Нямаше спор, че Рот бе идеалният крал. Внимаваше да не подходи прибързано или неразумно, а в същото време способен да използва всяко налично оръжие.

Не че Кор винеше Избраницата. Ни най-малко. Налагаше се обаче да установи дали е в безопасност. Просто трябваше да се убеди, че макар да я притежаваше, врагът му не се отнасяше несправедливо към нея.

О, как ужасно се свиваше сърцето му при мисълта, че може да е била наранена по някакъв начин.

Докато обмисляше възможностите си, от север задуха студен вятър и го преряза чак до костите. Вятърът обаче беше закъснял. Сърцето му вече беше пронизано.

Тази жена го нарани така, както никоя война не би могла, и раните му никога нямаше да заздравеят.

Добре, че не допусна емоциите му да проличат. Беше най-добре никой да не научава, че след всички тези години ахилесовата му пета най-накрая го откри.

А сега... той трябваше да намери нея.

Дори само за да успокои съвестта си, като че изобщо имаше такава, се налагаше да я види още веднъж.

Куин не разбираше изобщо какво се случва. Всички се щураха напред-назад из фоайето, нещата се влошаваха все повече. докато накрая Есен не се завърна.

Ако изобщо имаше подходящо време да се впусне в ругатни, то определено тази нощ беше идеална.

Но поне всичко свърши добре, всичко се оправи и церемонията завърши с Есен, застанала редом с Тор, а Джон беше белязан два пъти, веднъж заради Уелси и веднъж заради изгубеното братче, което така и не беше зърнал. След като върху раните беше посипана сол, всички се качиха на най-високата точка в къщата, където отвориха урната на Уелси и прахът й бе понесен плавно към небесата от порив на необичаен за сезона източен вятър.

Сега всички се бяха запътили към трапезарията, за да се нахранят и заредят с енергия, след което без съмнение щяха да се оттеглят в стаите си веднага щом се удадеше случай да се извинят любезно.

Всички бяха съсипани от умора, включително и той, и тази мисъл го накара да се обърне към Лейла, когато достигнаха фоайето.

— Как си?

Боже, не спираше да й задава този въпрос от три дни и всеки път тя отвръщаше, че е съвсем добре и още не е прокървила.

Това нямаше да се случи. Той беше убеден, макар на нея още да не й се вярваше.

— Добре съм — отговори с усмивка, даваща да се разбере колко цени загрижеността му.

Добрата новина беше, че се разбираха отлично. Той се тревожеше, че след периода й на нужда нещата между тях щяха да са странни, но всъщност бяха като отбор, взел участие в маратон, достигнал общата цел и готов за следващото предизвикателство.

— Да ти донеса ли храна?

— Да, моля, наистина съм гладна.

— Защо не се качиш горе и не си легнеш, а аз ще ти донеса нещо.

— Ще бъде прекрасно. Благодаря.

Да, беше прекрасно да му се усмихва така простичко и мило, по начин, който го караше да я обича, като че бе семейството му. И когато я изпрати до основата на стълбището, му беше приятно да й се усмихне по същия начин.

Но дотук беше с простото и приятното; когато се обърна, видя през отворената врата Блей и Сакстън да разговарят в библиотеката. После братовчед му се изправи и притегли Блей в прегръдките си. Докато двамата стояха с прилепени тела, Куин си пое дълбоко въздух и усети, че го посещава негова собствена малка смърт.

Ето така щяха да свършат нещата между тях.

Отделен живот, отделно бъдеще.

Не беше за вярване, че в началото бяха неразделни...

Внезапно сините очи на Блей срещнаха неговите.

И онова, което Куин съзря в тях, го разтърси — от лицето му се излъчваше чиста неподправена любов, не прикрита от онази свенливост, която беше в основата на неговата резервираност.

Блей не отмести поглед.

А за пръв път и Куин не го стори.

Не знаеше дали това чувство не беше насочено към братовчед му — вероятно беше така — но той го прие. Отвърна директно на погледа на Блейлок и му разкри сърцето си.

Защото по време на церемонията тази нощ научиха един урок — можеш да изгубиш обичаните от теб само за миг — и той бе готов да се обзаложи, че когато това се случи, не мислиш за онова, което ви е разделяло. Мислиш единствено за всичко, което ви е свързвало.

И искаш да сте имали повече време. Макар и да сте имали векове.

На млади години си мислиш, че времето е бреме, което трябва да отхвърлиш по възможно най-бързия начин, та да станеш възрастен. А щом станеш възрастен, осъзнаваш, че минутите и часовете са най-ценното притежание, което си имал.