Дж. Уорд - Пътеводител за посветени

- Съжалявам - тихо каза Зи, потърквайки китките си.

Бела си наметна халат и отиде до вратата, отвеждаща в коридора. С ръка върху бравата, тя се обърна и го погледна, а очите й бяха хладни.

- Вече не мога да кажа, че всичко е наред.

- Наистина съжалявам за сънищата...

- Говоря за Нала. Не мога да кажа, че да я отбягваш по този начин е в реда на нещата... че вярвам, че всичко ще се оправи и ще проявя търпение. Истината е, че тя е толкова твое дете, колкото и мое и сърцето ми се къса, когато виждам как се отдръпваш от нея. Знам какво си преживял и не искам да бъда безсърдечна, но... сега за мен всичко е различно. Трябва да мисля какво е добро за нея. А баща, който отказва да я докосне, определено не е нещо добро.

Зи разтвори юмруци и се взря в дланите си, опитвайки се да си представи как взема малката на ръце. Татуираните белезници му се сториха толкова огромни. Огромни... и заразни.

Точната дума не беше „отказва", помисли си той. А „не може

Работата беше там, че ако я вземеше на ръце, за да я успокои, ако си играеше с нея и й четеше, би означавало да й бъде баща, а неговата наследственост определено не беше нещо, с което би искал да обремени едно дете. Роднатадъщеря на Бела заслужаваше нещо по-добро.

- Трябва да решиш какво искаш - каза Бела. - Ако не можеш да й бъдеш баща, ще те напусна. Знам, че звучи жестоко, но... трябва да мисля за това какво е най-добре за нея. Обичам те и винаги ще те обичам, ала вече не става въпрос за мен.

За миг Зи си помисли, че не е чул добре. Да го напусне?

Бела излезе в коридора със статуите.

- Отивам да си взема нещо за хапване. Не се тревожи за нея, веднага се връщам.

И тя затвори беззвучно вратата след себе си.

Когато два часа по-късно се спусна нощта, безшумното затваряне на вратата все още отекваше в главата на Зи. Застанал пред гардероба си, пълен с черни тениски, кожени панталони и тежки ботуши, той се опитваше да разгадае себе си, лутайки се из лабиринта на чувствата си.

Естествено, че искаше да преодолее това отвратително отношение към дъщеря си. От само себе си се разбираше.

Ала просто не бе в състояние да го надмогне - онова, което му бяха причинили, може и да бе останало в миналото, ала бе достатъчно да сведе поглед към китките си, за да види, че все още е омърсен от преживяното... а не искаше Нала дори да се доближава до подобна мръсотия. В началото на връзката им с Бела имаше съшия проблем и спрямо нея. Вярно, беше успял да го надмогне, ала с Нала положението бе по-сериозно. Той беше физическото доказателство за жестокостта, която съществуваше в света, а не искаше дъщеря му да знае, че на земята има толкова злина, още по-малко пък - да я излага на нейните последствия.

Майната му.

Какво, по дяволите, щеше да прави, когато тя станеше достатъчно голяма, за да го погледне в лицето и да го попита откъде е този белег и как е станал такъв, какъвто бе? Как щеше да постъпи, когато тя поискаше да узнае защо върху кожата му са татуирани белезници? Какво ли щеше да отговори чичо й Фюри, когато Нала го попиташе защо е без един крак?

Зи нахлузи тениска и чифт кожени панталони, после препаса канията през гърдите си и отвори шкафа с пистолетите. Извади два четирийсеткалиброви зигзауера и ги провери набързо. Някога използваше деветмилиметрови пистолети... по дяволите, някога се биеше с голи ръце. Ала откакто Бела бе част от живота му, той бе станал по-предпазлив.

Което, разбира се, беше другата част от проблема. Професията му бе да убива. Такава му беше работата. Нала трябваше да отрасне, тревожейки се за него всяка нощ. Нима би могло да е другояче? Бела се тревожеше.

Зи затвори шкафа и го заключи, а след това окачи двата пистолета на кръста си, провери камите и облече коженото си яке.

След това погледна към кошчето, където Нала продължаваше да спи.

Пистолети. Ножове. Метателни звезди. Исусе, детето трябваше да бъде заобиколено от дрънкалки и плюшени мечета.

Всичко се свеждаше до това, че той просто не бе създаден да бъде баща. Ама никак. Биологията обаче му беше отредила тази роля против волята му и сега те всички бяха пленници на неговото минало. И колкото и непосилно да бе дори да си помисли за живот без Бела, просто не виждаше как би могъл да бъде бащата, който Нала заслужаваше.

Неволно се смръщи, представяйки си тържеството, което щеше да бъде организирано в чест на Нала една година след преобразяването й, както повеляваше традицията за всички жени вампири от глимерата. Също по традиция, дъщерята трябваше да изтанцува първия танц с баща си. Зи съвсем ясно си представи Нала в дълга алена рокля, многоцветната й коса -вдигната високо, с рубинена огърлица около шията... и себе си, с обезобразеното си лице и татуировките на кръвен роб, подаващи се изпод ръкавелите на смокинга му.