Дж. Уорд - Пътеводител за посветени

- Ти си чудото на неговия живот. Знаеш, че е така.

Бела си взе още кърпички и поклати глава.

- Ала вече не съм сама. И няма да я отгледам тук, ако той не е в състояние да приеме факта, че вече сме две... Ще го напусна.

- Чакай малко, според мен избързваш...

- Тя започва да разпознава хората около себе си, Фюри. Започва да разбира, когато я отблъскват. Той имаше три месеца, за да свикне с мисълта за нея, ала вместо да се подобрява, с течение на времето става още по-зле.

Фюри изруга. Бела вдигна очи и срещна искрящия, жълт поглед на близнака на своя хелрен. Господи, същият лимоне-ножълт цвят блестеше и върху личицето на дъщеря й, така че просто бе невъзможно да погледне Нала и да не си помисли за баща й. И въпреки това...

- Сериозно - каза тя, - какво ли ще бъде след една година? Няма нищо по-самотно от това да спиш до някой, който ти липсва така, сякаш си е отишъл. Или да имаш такъв баща.

Нала протегна пухкава ръчичка и сграбчи една носна кърпичка.

- Не знаех, че си тук.

Бела рязко погледна към вратата. Зейдист стоеше на прага, понесъл салата и кана с лимонада. Лявата му ръка беше превързана, а по лицето му ясно личеше, че няма никакво желание да го разпитват.

Както се бе изправил в целия си ръст на прага на детската стая, той бе точно онзи вампир, в когото Бела се бе влюбила и за когото се бе омъжила - огромен мъж със съвсем късо подстригана коса, белег, който разсичаше лицето му, робски окови, татуирани около китките и врата му, и пиърсинги на зърната на гърдите, които прозираха под тясната черна тениска.

Бела се замисли за първия път, когато го видя, докато налагаше една боксова круша в тренировъчната зала. Краката му бяха невероятно бързи, а юмручните му удари се сипеха толкова светкавично, запращайки крушата далеч напред, че очите не смогваха да ги проследят. А после, без да спира и за миг, бе извадил черна кама от канията, препасана през гърдите му, и бе забил острието й дълбоко в кожената плът на крушата, така че пълнежът й се бе посипал по пода като вътрешностите на някой лесър.

Ала по-късно Бела бе открила, че той не е само свиреп воин. Ръцете му криеха и огромна нежност. А обезобразеното му лице, с разкривената горна устна, й се бе усмихвало и гледало с такава любов.

- Дойдох да се видя с Рот - каза Фюри и се изправи.

Погледът на Зи се спря върху кутията със салфетки, която близнакът му държеше, а после се премести върху топката смачкани кърпички в ръката на Бела.

- Така ли?

Той прекрачи прага и постави подноса върху скрина, където държаха дрешките на Нала, без нито за миг да погледне дъщеря си. Тя обаче веднага разбра, че баща й е в стаята - завъртя глава към него и протегна ръчички, а във все още нефокусирания й поглед се четеше молба.

Зи излезе обратно в коридора.

- Пожелавам ти приятна среща. Аз отивам на лов за лесъри.

- Ще те изпратя до вратата - каза Фюри.

- Нямам време. До после. - Очите на Зи и Бела се срещнаха за миг. - Обичам те.

Бела притисна детето до сърцето си.

- И аз те обичам. Пази се.

Зи кимна и тръгна.

Зейдист се събуди, обзет от паника. Опита се да успокои дишането си и да разбере къде се намира, ала очите не му помогнаха особено. Всичко тънеше в мрак... обгръщаше го плътна, студена тъмнина и колкото и да напрягаше очи, не можеше да види абсолютно нищо. Възможно бе да се намира в спалня, насред някое поле... или в килия.

Беше се събуждал по този начин безброй пъти. В продължение на цял век, прекаран като кръвен роб, Зейдист се бе будил, ослепял от ужас, чудейки се какво ли ще трябва да понесе и от чия ръка. А след като си бе възвърнал свободата? Кошмарите му причиняваха съвсем същото.

И в двата случая паниката беше безполезна. Докато беше собственост на Господарката, да се тревожи за това кой, какво и къде, не му помагаше с нищо. Малтретирането беше неизбежно, независимо дали лежеше върху масата по гръб или по очи - използваха го, докато тя и нейните придружители не бъдеха задоволени, след което го оставяха да лежи унижен и лепкав, сам в своя затвор.

Ами сега, с кошмарите? Да се буди, обзет от същата паника, в чийто плен беше и като роб, само подсилваше миналите ужаси, които подсъзнанието му упорито изплюваше на повърхността.

Или поне... мислеше си, че сънува.

Сега вече го връхлетя истинска паника, докато се чудеше кой мрак го държи в плен. Дали беше мракът на килията? Или мракът на спалнята, която делеше с Бела? И сам не знаеше. Изглеждаха съвсем еднакви, когато не виждаше абсолютно нищо, а единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето си.