Джос Стърлинг - Кристал

Ето например вчера. Докато чакахме на летището, Топаз ми се обади, но не за да ме попита как съм. „Кристал, Фелисити си е забравила якето някъде в училището. Ще бъдеш ли така мила да ми кажеш къде е?“ Дъщерята на сестра ми Топаз беше най-голямата забравана на света.

Дарбата ми не отказваше даже и от разстояние, стига да беше разумно. В този случай ни деляха шестнайсетина километра - бяхме на летище „Хийтроу“ и се прекачвахме в друг самолет. Достатъчно беше да направя няколко маневри из работите, които се въртяха из ума на Фелисити и... „Паднало е зад масата за рисуване.“

„И какво, по дяволите, търси там? Както и да е. Благодаря ти, миличка. До скоро.“

Ето такива разговори провеждам непрекъснато с братята и сестрите ми. Аз съм момичето, към което се обръщат, за да намерят ненужните вещи в живота си.

Дарбата ми е по-скоро напаст, отколкото благословия. Това е особено неприятно, тъй като да си роден савант означава, че в цялата история има един нежелан край - на всички нас до един им е отредено да открият любовта, която ни допълва, единствено в нашия двойник савант, или сродна душа, както е станало с родителите ми. Те са имали невероятен късмет, че са се срещнали, тъй като двете души се зачеват някъде по света по едно и също време. Така животът ни минава в търсене на другия, но шансовете ни да го открием са нищожни, тъй като той, или тя, може да принадлежи към друга раса и да живее на другия край на света. Помислете си само - ако вашият спътник в живота умре, вие ще бъдете съсипани точно както мама след смъртта на баща ми; или пък когато най-сетне се срещнете, той може вече да има свое семейство. Слушала съм разкази, в които хората откриват своята сродна душа едва когато остареят. Че вие може дори да не говорите на един и същи език. Братята и сестрите ми имаха различна сполука: Стийл беше късметлия и на двайсет и пет срещна своята сродна душа от Япония чрез една агенция за запознанства само за саванти. Неговата сестра близначка, Силвър, не дочака да намери половинката си и вече има един бурен развод зад гърба си. Топаз живееше щастливо със съпруга си и макар че той е страхотен човек, всички знаем, че имаше друг за нея. Опал откри своята сродна душа в Йоханесбург и сега живее там. Най-малкият ни брат, Питър, още чакаше - точно като мен и Даймънд.

За себе си не тая много надежди - ако моят двойник съществува, той ще бъде или удивително надарен, така че да компенсира недостатъците ми, а това би ме обрекло на живот в неговата сянка, или ще притежава същите хилави способности като мен и ще бъде толкова слаб, че едва ще се разпознаем. Всеки път, когато установявам телепатична връзка, това води до сериозни странични ефекти. А савантите можеха да кажат дали са намерили половинката си само след като умовете им се срещнат. Гадна работа да си на мое място! В повечето случаи. Но аз добре знаех какви са слабостите ми, затова гледах да избягвам компанията на другите саванти, та може би идеята да се захвана с шиене на костюми не беше толкова лоша.

Даймънд оправи сметката и ние се приготвихме да си вървим. Денвър се намираше на километър и половина надморска височина и есенните вечери там бяха хладни, затова се позабавихме, докато се закопчаем догоре, докато се увием в шаловете и наденем ръкавиците. Излязохме на улицата и за кратко се объркахме накъде да тръгнем в непознатия град.

- Тук въздухът е толкова разреден. - Даймънд надзърна между небостъргачите към звездното небе. -Във Венеция винаги можеш да различиш какво вдишваш.

- Защото въздухът на морското равнище винаги е влажен или смърди на отводнителни канали Струва ми се, че ако поживеем още малко там, ще ни пораснат хриле и ципи между пръстите. - Хванах я под ръка и я поведох към хотела. Беше само на няколко преки оттук и не беше трудно да се ориентирам по мястото, на което бях тикнала куфара си. Беше необичайно да вървим в каньона от извисили се нагоре сгради, глазирани с анонимни стъкла, защото бяхме свикнали с натруфените, криволичещи и ронливи венециански улички.

Даймънд ме последва без въпроси, защото знаеше, че притежавам инстинктите на пощенски гълъб.

- А ти откъде знаеш, че вече не са ми пораснали ципи на краката? Аз живея в апартамента на баба много преди теб.

Засмях се тихичко.

- Кълна се, Nonna* имаше ципи. Като истинска потомствена венецианка тя беше наполовина русалка.

- Денвър е толкова по-различен от морето. - Даймънд се завъртя на място полузамаяна от изтощението. - Странно, но в този град се чувствам като у дома си, сякаш част от мен вечно е чакала да дойда тук.