Джос Стърлинг - Мисти

Трябваше да проверя по-рано. Съжалявам, не помислих. Не можех да я обвиня, че не е помислила: бяхме такава невероятна двойка като капибара и леопард — можехме да живеем в една и съща джунгла и нищо повече.

Рождената дата на Алекс! Дванайсети декември, същата година на раждане. Това го поставя извън твоя обхват. Възможно бе да е твоята сродна душа!

Едва ли, но си струваше да попитам. Лошата новина беше, че сега, след като знаех рождената му дата, ми бе известен и фактът, че е по-вероятно да е сродна душа на пет други момичета, които познавах в Мрежата на хората с дарби, едно от които бе Самър. О, боже! Не исках да й казвам, но трябваше. Виждах как си пасват наистина добре: организираната, възхитителна Самър и очарователният и изискан Алекс. Ревността ме направи подла и непоносима.

,Добре, Мисти: извикай на помощ по-доброто си Аз и признай.“

— Хей, Самър!

Приятелката ми седеше на един от шезлонгите пред хижата и четеше роман.

— Да? — Тя вдигна поглед, постави слънчевите си очила на върха на главата си и те задържаха косата й в стил „Филмова звезда на Ривиерата“.

— Алекс...

Ейнджъл подаде глава през прозореца на спалнята. Беше по средата на нанасянето на препоръчаната от страхотната Лара пудра, а тя вече се беше пропукала на хиляди места.

— Възможно е да си неговата сродна душа, просто го знаех!

— Не изглежда така, Ейнджъл. Както казвах, Самър, преди да бъда грубо прекъсната от Чудовището на блатата, според рождените дати той е далечна възможност. Рожденият му ден е на дванайсети декември. Така че, освен ако аз не съм закъсняла, а той не е подранил...

— А може да е роден преждевременно. Не обръщаме достатъчно внимание на тези неща в Мрежата на хората с дарби, а напоследък много бебета се раждат преждевременно. — Ейнджъл бе по-развълнувана от мен, решила, че е прекалено изумителен, за да бъде подминат. — Накарай го да попита родителите си.

— Невъзможно.

— Защо? — Ейнджъл се отказа да нанася пудрата и започна да я почиства от бузите си.

— Сложно е.

Междувременно Самър пресмяташе.

— Моят рожден ден е на първи декември.

— Да. По възраст той е по-близо до теб, отколкото до мен.

— Трябва да попиташ леля си Кристал — каза Ейнджъл.

„Никаква сродна душа, преди да навършиш осемнайсет“, казахме напевно двете със Самър, тъй като много пъти бяхме чували Кристал да се произнася по темата.

— Но хайде, това е спешен случай!

Самър повдигна вежда.

— И по какъв начин е спешен, Ейнджъл?

— Умирам от любопитство.

— Ще трябва да се влачиш на животоподдържащи системи до ноември. Алекс ще дойде в Кеймбридж. Самър, ако дойдеш на гости някой уикенд, ще се запознаеш с него и ще разбереш дали има тръпка.

— А ти? Не усети ли тръпка? — Ейнджъл реши проблема си, че се намираше наполовина в сградата, като се покатери на перваза и се спусна до нас.

Имаше тръпка, да, но усещането странно приличаше на удар по оголени нерви.

— Не знам. Усетих нещо, но то бе осуетено от невъзможността дарбите ни да се съчетаят. Дори не помислих да опитам телепатия.

— Телепатията изглежда нещо прекалено лично с човек, когото не познаваш добре. — Самър ме разбра, без да се наложи да обяснявам. — И с мен е така.

— Нека бъдем откровени, предполага се, че сродните души подхранват силите си, а не ги подкопават. — Задълбах по-надълбоко. — И, Самър, двамата с него сте от един и същи вид.

— Какво искаш да кажеш? — Самър остави романа в скута си.

Посочих книгата, която четеше: „Жената в бяло“.

— Четеш книги за интелектуалци, стари... такива, които имат милион страници.

— Книгите на Уилки Колинс наистина са дебели — призна тя с усмивка. — Но пък пише много увлекателно.

— Мисля, че Алекс наистина ще хареса тази ти черта.

— Не се подценявай, ти четеш поезия и романи.

— Да, но не такива, каквито четеш ти. Моите са любовни романи за тийнейджъри и чиклит.

— Не отхвърляй чиклита. Това са романи за отношения, които издателите омаловажават с хубавки корици. Знаеш ли, че жените са повече от половината от купувачите на книги и има повече жени автори? И какво правят те? Превръщат ни в малцинство, в подгрупа! — Самър погали меката корица на книгата си, сякаш да я приласкае.

Самър е много спокойна за повечето неща, но тази бе болната й тема. Виждах, че й е по-лесно да говори за това, отколкото по деликатния въпрос за Алекс. Трябва да се бе досетила, че изпитвам към него повече, отколкото признавам, и че се опитвам да събера увереност, че съм достатъчно добра да му бъда сродна душа.