Джос Стърлинг - Мисти

— Не мога да лъжа, Уриел.

— Точно така. Забравих. — Той прокара длан през косата си, раздразнен от недоглеждането си. — Просто не повдигай темата. Чувствителен е по този въпрос, както можеш да си представиш.

— Да, мога да си представя. — Алекс постави завършената корона на главата на Уилоу и започна да прави друга за Хейзъл. Твърдеше, че не знае нищо за семействата, и сега разбрах защо бе казал това, обаче въпреки това забавляваше много добре момичетата. Притежаваше повече умения, отколкото подозираше. И ако моментът ми се стореше подходящ, щях да му кажа.

Телефонът на Уриел изпиука.

— Извинявам се. Трябваше да го изключа. — Уриел провери съобщението.

Тарин, която седеше с Мило и Опал, вдигна поглед, нащрек за всичко, което безпокоеше сродната й душа.

— Какво е станало, Ури?

Настроението на Уриел значително се помрачи.

— Лоши новини? — попитах и умът ми се насочи към всичките членове на семейството ми и приятелите ми.

— Да. — Уриел стана. — Но става въпрос за работа. — Докосна ме по рамото. — Не е нещо, за което трябва да се тревожиш. Наслаждавай се на преживяването. Ще изляза навън.

Уриел тръгна към площадката. Тарин се извини и забърза след него.

— Работа? — каза Хюго. — Мислех, че е учен.

— Учените също работят, братко — отвърна провлечено Фил, който хапваше последния пържен картоф.

— Уриел провежда съдебни разследвания за американските власти — обясних, спомнила си разговора в самолета за убийствата, които той разследваше за ФБР. Мислех, че поне толкова мога да кажа, без да наруша доверието.

— Това означава ли, че някой е умрял? — попита Фил, но изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото разтревожен. С този жесток ентусиазъм от него щеше да излезе добър патолог.

— Вероятно, но не мисля, че му харесва да говори за това — предупредих.

— А сега кой иска десерт? — извика чичо Мило, с което промени настроението от мрачно към щастливо. Няколко от най-младите членове на нашата компания вдигнаха ръце.

— Страхотна идея. Какво имат? — Взех менюто от сервитьорката. Изборът ми беше очевиден. — Шоколадова изненада „Пингвин“, моля.

В другия край на масата Бранд нададе впечатляващия си пингвински зов, който звучеше като кола с изтощен акумулатор, която се опитва да запали.

— Упс! — измърморих. — Забележка към самата мен: „Не споменавай пингвините!“.

Алекс скочи и пъхна шише в устата на Бранд, за да спре звуците.

— Нещо заседна в гърлото му — излъга той набързо.

Веднага след това Бранд издаде звук като котка с топка от козина. Опал забърза да го удари по гърба, но блясъкът в очите на детето подсказваше, че това е просто друго изпълнение. Тя благодари тихо на Алекс, който й се усмихна очарователно в отговор.

Писах му точка за доброто излизане от ситуацията, въпреки че от лъжата му ме заболя гърлото.

Нямаше съмнение: беше по-добре с Алекс да живеем на различни континенти.

Той като че ли дочу мислите ми и погледът му срещна моя през масата, очарователен син огън, който ме разтърси. Костите ми изтръпнаха вследствие на лъжата ми. Изглеждаше, че у мен има повече съмнения, отколкото ми се искаше да призная.

Корнуоа, Англия

Слязох от минибуса пред хотела, носещ името „Залива на контрабандистите“, и открих, че Ейнджъл и Самър ме чакат. Хвърлих чантата си на земята и потънах в прегръдките им.

— Хей, момичета, страхотно е, че ви виждам! — Огледах ги, за да видя дали не са се променили от последната ни среща по Великден. — Самър, изглеждаш фантастично!

И наистина беше така. Бяха ли това прокрадващи се по-дълги пластове в черната й коса? Сега предните кичури се къдреха върху гърдите й, а не се спускаха по гърба й с останалите.

Самър прокара опакото на ръката си по челото си с преувеличено облекчение.

— Пфу! Не бях сигурна какво ще кажеш. Понижи самоувереността ми до нулата последния път с онези бели дънки.

— А какво ще кажеш за мен? — попита Ейнджъл, като ме бодна в ребрата. — Не изглеждам ли и аз великолепно?

Усмихнах се.

— Ейнджъл, ти изглеждаш както винаги.

— О! Ще приема това като комплимент.

— Такъв е. — Винаги съм завиждала на Ейнджъл за правата й коса с цвета на див мед, а тя от своя страна ми е казвала, че ми завижда за къдриците. И двете харчим по цяло състояние за продукти за коса, всяка от нас, опитвайки се да изглежда като другата. Единствените, които печелеха от това, бяха производителите на лосиони. Поуката от историята: трябва да престана да се тревожа за косата си и да инвестирам в козметичната индустрия.