Джос Стърлинг - Мисти

— Хубави имена.

Хюго започваше да ми харесва.

— Благодаря. Ще им кажа какво си казал. — Алекс не беше единственият чаровник сред квартета.

— Добре, отбор. Всички на борда! — Мило ни поведе през бариерата.

— Правил ли си това преди? — обърнах се към Хюго.

— Да, всички ние дойдохме на Коледа и се спуснахме надолу. — Посочи нещо, което приличаше на стръмна отвесна скала под върха. — Нашето виждане за забавление, нали, Алекс?

Щом се качихме в кабинката, бариерите принудиха Алекс да се приближи още малко.

— Да, беше страхотно.

Хюго смръщи вежди.

— Добре ли си, Алекс?

— Разбира се. Добре съм. — Алекс се разположи в далечния край на кабинката и подхвана разговор с Уриел.

Наруших обърканите мисли на Хюго.

— От нас не се очаква да се спуснем, нали?

Откъснат от мрачния си приятел и върнат към повеселите мисли, Хюго ме потупа по гърба.

— Бих казал, Мисти, че е единственият път надолу, ако искаш да усетиш истинския Кейптаун.

— Какъв срам, че сме с прохождащо дете. — Въздъхнах раздразнено. — О, аз, както изглежда, ще трябва да пропусна спускането този път.

— Хей, Мисти, погледни! — Майкъл ми направи място до прозореца. Двамата с Фил седяха плътно един до друг, за да позволят на момичетата да виждат.

Лифтът не е за онези, които не обичат височината. Той започваше близо до основата на планината, изкачваше се стръмно и по някое време земята оставаше на стотици метри отдолу. Ако откъснеш поглед от бездната, в която можеш да намериш смъртта си, ще можеш да се възхитиш на зрелището, което представляват морето, планината, градският пейзаж и просторното небе. И аз реших да направя така.

— Не понасяш ли височините? — попита ме проницателният Хюго, тъй като се бях хванала толкова здраво, че кокалчетата ми бяха побелели. Забелязах, че Алекс слуша разговора ни от другата половина на кабинката.

Усмихнах се на Хюго с най-смелата си усмивка.

— Нека просто кажем, че изкачването на Еверест не влиза в бъдещето ми.

— В абсолютна безопасност си, освен ако кабинката не се откъсне и обезопасителните вериги не са здрави. Но почти никога не се случват фатални инциденти, само в седмиците преди годишния основен ремонт... и няма ли да се зарадваш, когато ти кажа..., който започва утре. — Ухили ми се.

Преднамерено се опитваше да ме уплаши и нямаше нужда да съм голям гений, за да го разбера. Канех се да му кажа, че е непочтен, когато Алекс се намеси.

— Престани, Хюго. Няма нужда да влошаваш нещата, ако е уплашена. — Изглеждаше доста ядосан заради мен.

Хюго се засрами.

— Съжалявам, Мисти. Само се шегувах. Кабинката е напълно безопасна.

— Предполагах, но благодаря. — Рискувах да хвърля поглед към Алекс, но той отново се бе затворил в себе си. Не можех да го обвиня, че проявяваше загриженост, когато имах нужда.

Като слязохме от лифта, изпитах задоволство, че съм си взела суитшърт. В ясното студено време се откриваше страхотна гледка, макар и да бе с няколко градуса по-студено, отколкото очаквах, когато бях в долината. Тръгнахме към площадката, от която можехме да погледнем и която се показваше над града.

— Каква е тази подобна на пъпка планина? — попитах Майкъл, който стоеше до мен с развяваща се на вятъра руса коса. Струваше ми се, че виждам малка планина точно в центъра на Кейптаун, чийто връх бе оголена скала върху зелено възвишение.

Той притисна ръка към сърцето си, сякаш искаше да покаже, че ще получи инфаркт.

— Пъпка? Хайде, Мисти, къде е културната ти чувствителност?

— Оставих я у дома заедно с тактичността си — признах.

— Това е Лъвската глава. Не казвай на човек от Кейптаун, че си я нарекла пъпка, или може да не успееш да стигнеш жива и здрава до самолета.

— А може и да я понесат, хванали я за ръцете и краката, и да я качат на по-ранен самолет. — Това бе изречено от Алекс. Значи, беше решил да наруши самоналоженото си правило да ме избягва, нали така?

— Ще бъдеш доволен да ми видиш гърба, нали? — обърнах се към Алекс.

Той, изглежда, съжали, че е бил въвлечен в разговора.

— Не съм казал това.

Грешка! Правилният отговор беше: „Не, Мисти, харесваше ни да си тук с нас!“.

— И няма нужда. Разбрах, че не съм любимият ви гост. А ти съзнаваш, че се предполага това излизане да е прощалният ми подарък, нали?

Майкъл удари приятеля си в стомаха.

— Да, престани да разваляш последния ден на момичето.

Алекс вдигна ръце.

— Нищо не съм казал.

— Понякога значение има онова, което не казваш. — Обърнах се отново към гледката и загърбих дразнещото ме момче. — Не се тревожи, няма да се наложи да ме видиш отново след днешния ден.