Джо Абъркромби - Червена страна

- Добрата работа рядко изисква намесата на наемници. - Ръката на Коска стисна по-здраво рамото му и Темпъл долови зад гърба си присъствието на Дружелюбния. Неподвижен, безмълвен, но беше там. - Хората със съвест и убеждения може да се окажат по-пригодни за друга професия. Доколкото знам, Инквизицията на Негово Величество се бори за праведни каузи.

Темпъл преглътна тежко и отмести поглед към началник Пайк, който беше успял да събере завидно по размери пернато и чуруликащо множество.

- Не съм сигурен, че споделям тяхната представа за праведност.

- Е, това е проблемът на праведността - промърмори Коска, - всеки я разбира посвоему. Златото, от друга страна, е универсално. По мое мнение човек живее по-добре с тревогите за това, което е добро за кесията му, отколкото с тревогите за онова, което е. само добро.

- Аз просто...

Коска стисна още по-здраво рамото му.

- Не искам да съм прекалено суров с теб, Темпъл, но не си само ти на този свят. Аз трябва да мисля за доброто на цялата дружина. Петстотин мъже.

- Петстотин и дванайсет - поправи го Дружелюбния.

- А един от тях е с дизентерия. Не мога да пренебрегна всички тях заради твоите чувства. Това би било. неморално. Нужен си ми, Темпъл, но ако желаеш да си вървиш. - Коска вдигна ръка и посочи горящия Мулкова. - Вратата е винаги отворена, предполагам.

Темпъл преглътна тежко. Можеше да си тръгне. Можеше да каже, че не иска повече да има каквото и да било общо с това. Стига толкова, мам-ка му! Но за това се искаше смелост. Така щеше да остане сам, без цяла армия от въоръжени мъже зад гърба си. Сам, слаб, отново жертва. Тежък път. А Темпъл винаги досега беше избирал лекия. Дори когато знаеше, че е погрешният. Особено тогава всъщност предвид това как лесното и погрешното бяха такава добра компания. Дори и когато още от самото начало знаеше, че накрая ще се окаже, че всъщност това е бил тежкият път, дори тогава. Защо да мислиш за утрешния ден, когато днешният е такова мъчение?

Може би на негово място Кадия би успял да сложи край на това. Най-вероятно с цената на върховна саможертва. Но Темпъл, нямаше две мнения по въпроса, не беше Кадия. Той изтри прясно избилата пот от челото си, насили една половинчата усмивка и се поклони:

- За мен е чест да служа.

- Отлично! - Коска издърпа договора от скованите пръсти на Темпъл и разгърна пергамента върху една прекършена каменна колона, за да го подпише.

Пайк се изправи, изтърси трохите от смачканото си черно палто и птиците се разлетяха подплашени.

- Знаете ли какво има там, на запад? - попита той.

Никой не му отговори. От подножието на хълма се чуха приглушеното подрънкване на вериги, пъшкането и рязкото подвикване на практиците му, съпътстващи отвеждането на пленниците.

- Бъдещето - отговори си сам накрая. - И то не принадлежи на Старата империя. Тяхното време отмина преди хиляда години. Нито пък на онези диваци, духовете. Не принадлежи и на паплачта от бегълци, авантюристи и опортюнисти, пуснали първи корени в девствените земи на Запада. Не. Бъдещето принадлежи на Съюза. И ние трябва да го сграбчим.

- Не трябва да се поколебаем да направим нужното, за да го сграбчим - добави Лорсен.

- Няма страшно, господа. - Коска се ухили до уши, докато изписваше последната завъртулка от името си. - Заедно ще сграбчим бъдещето.

Дъждът беше спрял. Погледът на Шай си проправи път през гората, оживяла от шума на капките по клоните и листата на дърветата, премина над ствола на отсеченото дърво, подпряно на две сковани от дъски подпори, наполовина одялано от кората, с все още забито в нея ренде, и спря до овъглените останки от къща.

- Не са от най-трудните за следване, копелетата - промърмори Лам. - Откъдето минат, оставят изгорели къщи след себе си.

Сигурно си мислеха, че вече са убили всички, които могат да решат да тръгнат след тях. Опитваше се да не мисли какво можеше да стане, ако в даден момент откриеха, че тя и Лам ги следват с раздрънкания си фургон.

Преди планираше всичко, всеки ден, час по час - нейния, този на Лам, на Гъли, на Роу и Пит също, - стегнати и подредени, всичко на мястото си, точно където трябва да е. Винаги гледаше напред, в бъдещето. И го виждаше ясно, спретнато и чисто като новопостроена къща.

Струваше й се невероятно, че оттогава са минали само пет дни. Само пет нощи, прекарани под плющящото от вятъра платнище на фургона. Пет сутрини, в които се събуждаше премръзнала и схваната до болка, а зората я посрещаше като отворена под краката й черна паст. Пет дни по следите, през покрити с трева равнини, през гори, с едно око вперено назад към черното й минало, чудейки се коя ли част от него беше успяла да се отскубне от студената прегръдка на земята, за да се промъкне зад гърба й и докато тя гледа усмихната към утрешния ден, да й открадне живота.