Крис Бънч - Кралят-маг

Ножът на Мейлбранч блесна и не успях да се отдръпна навреме. Острието ме перна под лакътя, но за щастие калиецът не успя да среже сухожилията, както искаше. Налетя ми отново, изритах с все сила, кракът ми се натресе под коляното му, той изохка, преви се на две и го посякох. Бях се прицелил в шията, но не улучих; той се превъртя назад и отново се изправи.

— Това е краят ти, Дамастес. Жалко, че няма да доживееш, за да видиш коронясването на Чардън Шир като крал на Нуманция. Може би ще отведа вдовицата ти в леглото си, като компенсация за белега, който ми остави. Мисли за това, Дамастес, докато потъваш в забрава.

Плъзна се встрани, гардът му се отвори за миг и замахнах. Но това беше заблуда — ръката му се стрелна напред, камата ми изхвърча настрани и ножът му изсвистя.

Опитах да отскоча, но се олюлях на хлъзгавите камъни и той ме посече дълбоко във вътрешната част на бедрото. Едва не изревах от болка, но стиснах зъби, паднах, претърколих се и заопипвах за оръжието си.

Но то лежеше на цели пет стъпки от изпънатата ми ръка. Чух пристъпващите ботуши на Мейлбранч. В следващия миг щях да усетя острието на ножа му в гърба си.

Претърколих се, все така с изпъната ръка, и после — невероятно — камата ми се завихри във въздуха и се озова в юмрука ми, и за миг си спомних заклинанието, което Тенедос й бе поставил, след като ни нападна змийският демон.

Мейлбранч вече замахваше към мен, но парирах, стоманата изстърга в стомана, двете му стъпала изхвърчаха нагоре и той падна по гръб. Бях се окопитил и закуцуках към него.

Той замахна и ножът ми сякаш забръмча в ръката ми, все едно че оживя, изби забивката му настрана и разпра гърдите му. Този път видях страха, изписан на лицето му, докато отстъпваше, и започнах да пристъпвам предпазливо към него. Той вървеше заднешком, зад него имаше стена. Озърна се през рамо, разбра, че е заклещен, и се прекърши.

Хвърли ножа си към мен, той се превъртя във въздуха и ме удари с дръжката в гърдите, болезнено, но не опасно. Мейлбранч се обърна и побягна към някакъв коридор. След няколко мига щеше да вдигне тревога. Бръкнах в кесията, докопах едно от оловните кюлчета и го хвърлих по него с все сила.

То го удари по тила и чух как черепът му изпращя. Мейлбранч рухна и остана на място, неподвижен. Изкуцуках до него, изритах го и го обърнах с крак. Лицето му се вторачи в мен, с изписан на него последен ужас. Опипах за пулс. Нямаше.

Третия път наистина бях извадил късмет.

Затичах с все сила назад към желязната врата и вдигнах лоста. Вратата изскърца и Свалбард се блъсна в мен. От Йонджи нямаше и помен.

— Отиде да търси друг път — прошепна здравенякът, после видя трупа на Мейлбранч и попита: — Има ли още?

Поклатих глава и в този момент планинецът се появи на бегом. Видя отворената врата и двама ни и от повече обяснения нямаше нужда. Отпрахме парцали от туниката ми за груби превръзки на бедрото и ръката ми. Не изпитвах нито болка, нито изтръпналост, тялото ми ликуваше от смъртта на врага ми и от дивашката радост от битката. Извлякохме трупа на Мейлбранч в сенките, продължихме по другия коридор и намерихме целта си.

Най-вътрешното укрепление на замъка беше построено много странно, като петоъгълник. Спомних си приказките за жреците и тъмната им магия и се зачудих дали точно тук са извършвали церемониите си. Беше съвсем пусто и напълно разбирах защо е така, при този смразяващ студ и още нещо, което витаеше наоколо. За миг се зачудих как Чардън Шир и хората му могат да изтърпят аурата, която усещах, но изтласках тази мисъл от ума си. Може би не усещаха нищо, а аз усещах, защото бях враг на Кальо. Но нямаше време за разсъждения.

Извадих от торбата си шишенцето с еликсира и парчето креда и забързах към центъра на цитаделата. Вдишах дълбоко, успокоих се и грижливо зарисувах фигурата, както ме бе научил Тенедос.

След няколко мига приключих.

Отворих шишенцето и го обърнах в центъра на фигурата. Задавих се — отварата вонеше по-лошо, отколкото можех да си представя: миризма на горящи трупове, сладникава гадост на току-що пролята кръв и плесен на отдавна забравени гробници удари ноздрите ми.

Шишето се опразни.

Тенедос ми беше казал да бягам с все сила, след като се направи заклинанието. Каза ми, че щял да усети, щом подейства, и щял да започне да си мята магиите извън стените, но трябвало да се измъкнем от крепостта, преди заклинанието да подейства, иначе щяла да ни споходи същата съдба, която се надяваше да сполети Чардън Шир.