Крис Бънч - Кралят-маг

Бях станал сляп за тези гуляи. Исках само час по-скоро да се върна при Маран. Добре поне, че писмата й отново бяха станали редовни. Пишеше ми най-малкото веднъж, често пъти — два пъти на ден, и всеки път, щом пощата ни намереше по пътя на север, се потапях в изпълнените й със страст думи, напоени с мириса на любовта.

Но все пак се отърсвах от унеса и си мислех какво ли ще стане, когато пристигнем в Никиас. Какво щеше да направи Тенедос?

Първият му ход беше зловещ — за Властта на Десетимата. Когато пъстрата ни флота напусна делтата, той нареди на всички кораби да не акостират в Никиас, а да свалят войските в малкото рибарско селце Ъргоун, нагоре по течението след столицата. Щяхме са се установим там на лагер и нямаше да влезем в Никиас „преди подходящия момент“. Беше явно, че смята да задържи армията като заплаха срещу Властта.

Войниците не са глупави и вече всички разбираха, че става нещо странно, че между Властта и Тенедос има конфликт. От устата на някои по-горещи глави се чу, че ако се стигне до това, след като не им били позволили да оплячкосат Полиситара, Никиас също щял да свърши работа.

Вдигнахме укрепен лагер и се заехме да освежим вида на армията с нови униформи, оръжия и продоволствие. Пристигнаха попълнения, но Тенедос нареди да бъдат зачислени във временни дивизиони и заяви, че скоро ще бъдат допуснати в редовните части, но не и в момента. Беше прав — не искаше жарта в душите на ветераните да бъде потушена. Но чувствах, че трябва да действа бързо, защото нервите на армията се бяха изопнали докрай.

Тълпи никиасци се изсипаха да ни посрещнат, но стражите много учтиво ги връщаха с думите, че в момента не могат да влязат в лагера.

Имаше и изключения.

Един следобед яздех уморен към палатката си и заварих Карджан да ме чака на входа. Подхилваше се лукаво и го попитах от какво е толкова доволен. Усмихна се още по-широко и отвърна, че нямало нищо особено, но може би ще поискам да се изкъпя, преди да ида в офицерската трапезария. Или, ако предпочета, може да се храня сам. Тъй или иначе, трябвало да оставя меча и колана си — не отивало на генералите да изглеждат толкова запуснати.

Намръщих се; чак за отшелник не се смятах. Дадох му меча си, казах му, че ще се окъпя и преоблека в униформа, подходяща за трапезарията, и до един час ще съм готов за вечеря, и влязох в палатката.

Маран стана от стола, на който седеше и ме чакаше. Беше облечена в тънка бяла роба, с извезани по нея цветчета, и рокля в същия цвят, срязана до горната част на бедрото. Деколтето й беше дълбоко, извито малко над зрънцата на гърдите й. Беше боса.

Костюмът й за езда бе окачен на една от куките на грубата закачалка, която използвах за гардероб.

— Добре дошъл у дома, мили съпруже — промълви тя, без да ме погледне.

Замръзнах. Бях мечтал за този миг, и ето, че бе дошъл.

Тя вдигна очи.

— Толкова… съжалявам. За това, което направих.

И отново — онова изражение на наказано животинче. Окопитих се, пристъпих и я хванах за ръцете.

— Маран. Нищо лошо не си направила. Нито когато те оставих, нито сега, нито никога.

— Обичам те.

Видях сълзите, бликнали в очите й.

— Хайде — прошепна тя. — Дай ми палтото си.

Разкопчах го и го пуснах да се смъкне на земята. Тя се приближи, прокара пръсти по превързаната ми ръка и се намръщи. После целуна гърдите ми през ризата.

— Забравих колко сладко миришеш, когато си изпотен — промълви и вдигна очи към мен.

Когато се целунахме, ми замириса на цветя и кръвта започна да бие в слепоочията ми. Прегърнах я и усетих топлината й под роклята. След малко леко се отдръпнах.

— Маран, направи ми услуга. Не искам да си мислиш за мен като за някакъв съдия, който ще съди какво да правиш или да не правиш. Аз съм твой съпруг, а не господар. Ще сбъркам… по дяволите, знам, че съм го правил вече. Аз съм просто човек и очаквам към себе си милост и прошка, затова мисля, че е редно да ти дам същото право, нали? Моля те, престани да си толкова сурова към себе си.

Те се вгледа в очите ми, после зарови глава в рамото ми. Усетих сълзите й през ризата си.

— Какво има?

— Нищо — промълви тя. — Нищичко. Просто… просто си помислих, че нямам право на щастие. Бях щастлива, за известно време. Когато бебето ни умря, се почувствах като наказана за това.

— За това, че си щастлива?

Тя кимна.

— А някой казвал ли ти е, че си глупава понякога?

Отново кимна.

— Знам, че съм.

— А казвал ли ти е някой, че не бива да плачеш, когато мъжът ти се връща от война?