Крис Бънч - Кралят-маг

Бързо се понесохме по коридорите, без да ни е грижа, че вдигаме шум. Една врата се отвори, някаква жена надникна отвътре, тръшна я и дръпна резето, щом ни видя да се приближаваме, но не извика.

Тръгнахме обратно по дирите си — удивих се как бях запомнил пътя толкова точно — и намерихме стъпалата, извеждащи към вътрешната стена. Горе Карджан, лъжечасовоят, продължаваше да крачи отмерено.

Смъкна с радост шлема и наметалото си, хвърли копието, вързахме едно въже за зъбеца и се спуснахме по стръмната стена в резервоара.

Ледената вода ме жегна в раната и разбрах, че ми остава много малко, докато болката ме стисне в клещите си.

Въжето, което бяхме оставили от другата страна, си беше на мястото. Бях много доволен, че се бяхме сетили да му вържем възли, преди да се спуснем.

Изкатерихме се, побягнахме към пукнатината в стената, увихме го около един от зъбците и се спуснахме в цепнатината.

Канехме се да се спуснем по нормалния начин, но изведнъж се чу оглушителен рев. Отначало си помислих, че бурята се надига отново, но бързо осъзнах, че ревът идва отвсякъде, отвътре, както и извън стената. Трябваше да поемем огромен риск да се спуснем възможно по-бързо. Забихме три клина в камъка, завързахме въжето и дръпнахме. Държаха здраво. Започнахме да се спускаме по въжето, въпреки че рискът някой от клиновете да се измъкне и да се пребием беше наистина много голям. Кракът ми пулсираше от болка, но не му обръщах внимание.

Клиновете издържаха и още няколко пъти направихме същото. Грохотът се усилваше и вече усещахме как самата стена трепери. Веднъж един от клиновете се измъкна и Карджан за малко щеше да падне, но се задържа.

Погледнах надолу и за своя изненада видях, че земята е на трийсет стъпки под нас. Още една дължина на въжето и посегнах за нови клинове. Стената се тресеше все по-силно и по-силно. Времето ни беше свършило.

— Скачай! — изревах и полетяхме надолу в тъмното. Пропадахме и пропадахме, стегнах се за съкрушителното трошене на кокали…

Но паднах в кал, хлъзнах се и се затъркалях надалече от стената, окалян от глава до пети. Изправих се някак и затичах колкото ми държат силите. Куцах и другите трима ме изпревариха. Карджан изостана, прегърна ме през раменете и продължихме да бягаме.

Беше ме страх да спра и да погледна назад. Пред нас се извисиха дървета и видях предната ни линия; някакъв часовой изрева с разтреперан глас паролата.

Йонджи му извика в отговор, но не мисля, че имаше някакво значение, защото мъжът беше зяпнал към крепостта.

Едва сега си позволих да спра, да се обърна и да погледна от какво бягаме.

Теренът се тресеше като при земетресение, тътенът беше оглушителен. Видях как от крепостта над нас изригнаха пламъци, все едно че горяха самите камъни, но стената не рухна.

Земята се разтресе, залитнах и паднах, а после ревът раздра нощта.

Сред пламъците се извиси чудовищна фигура, изпъна се нагоре, надигна се и видях зейналата уста и лъсналите огромни зъби. Видях четири ръце, завършващи с ужасни нокти, и се заклевам, че успях да видя, макар и от толкова далече, че всеки от пръстите стискаше живи хора; писъците им отекваха в цялата шумотевица.

Демонът, силата изрева победоносно към небесата, най-сетне наложила игото над своето кралство, а от небесата блесна мълния и я окъпа.

Чух жалък хленч и видях, че Карджан е паднал на колене, свел глава в молитва, и знаех, че в това няма нищо срамно. И разбрах също така, че боговете няма да чуят молитвите му тази нощ.

Чудовището се обърна, огледа се, ръцете му заблъскаха по каменните стени, започнаха да ги събарят и демонът отново изрева от радост, а бурята понесе зверския му вой.

Звярът растеше и растеше нагоре, и се побоях, че Тенедос е развихрил пълния хаос, и се зачудих дали това не е мъжкият облик на Сайонджи.

В този момент от небесата се спусна мълния от чиста енергия, заслепяващо синя, синя като най-ясния летен ден. Не беше точно мълния, но на това приличаше.

Тя порази чудовището в гърдите и то запищя, последва нова светкавица, земята отново се разтресе и демонът изчезна, и вече се взирахме само в тъмната нощ, бурята виеше срещу порутените камъни, там, където допреди миг гордо се беше издигала крепостта, а от нея вече нямаше нищо освен руини.

Ето така загинаха Чардън Шир, Микаел Янтлус, техните магьосници, слуги и съветници, макар че никой не можа да намери телата им сред развалините на цитаделата.

Войната беше свършила.