Крис Бънч - Кралят-маг

По-нагоре изкачването стана по-леко и пукнатината се ушири. Бях се надявал, че ще можем да се придвижим изцяло вътре в нея, но не извадихме този късмет, защото стената беше построена на пластове, а мълнията беше пропукала само външния. Все пак беше близо три стъпки дълбока и можехме донякъде да се прикрием от дъжда и вятъра.

Тъкмо посягах да се хвана, когато някаква птица изграчи и изхвърча от гнездото си в лицето ми. Залитнах назад, изтървах се и пропаднах няколко стъпки надолу, до края на въжето си. За щастие, Йонджи беше чул грака и се беше стегнал. Залюлях се като махало, усещах как въжето ме души, после Карджан ме издърпа и си поех дъх. Изчаках малко, докато сърцето ми се върне в гърдите, и продължих нагоре.

Бях се надявал, че нощта ще е безкрайна, но не беше, и все още се катерехме, когато осъзнах, че виждам ботушите на Йонджи над себе си. Изругах, защото се страхувах, че точно така ще стане и денят ще изгрее, докато още сме на стената.

Нищо не можехме да направим, освен да се наврем колкото може по-навътре в цепнатината и да изчакаме. Боях се да продължим, да не би да ни чуят, или по-скоро да ни види някой, ако надникне от парапета.

Магьосниците видяха колко сме закъсали и се опитаха да ни улеснят, като хвърлиха заклинания да спрат бурята. Измъкнах фенерчето с вкочанените си пръсти и го щракнах два пъти, още два… още два. По-добре да сме мокри и нещастни, отколкото сухи и мъртви. Предполагам, че забелязаха смътния ми сигнал, защото дъждът започна отново.

Това доведе до друга грижа — когато се проясни, видях долу по полето гледащи нагоре бели точици и разбрах, че нашите войници са ни видели. Изругах, но нищо не можеше да се направи по въпроса. Какво, да предупредя войниците да не гледат към стената и да приема, че калийците няма да чуят предупреждението, с магия или другояче? Да накарам офицерите да си предупредят подчинените да не зяпат към крепостта? Само се надявах, че повечето тъпаци долу няма да започнат да сочат и да привлекат вниманието на Микаел Янтлус.

Изпихме си чая, сдъвкахме си дажбите, потреперихме и поразкършихме мускули. Карджан измърмори нещо как винаги, когато тръгнел след мен, означавало отвесно нагоре. Въздържах се да му напомня, че е дошъл доброволно. Йонджи се ухили и прошепна, че тази цепка за него била като домашен отпуск; някой ден Карджан трябвало да си вземе отпуска и да прескочи с него до планините, да види какво значи истинско катерене. Това беше най-добрата — и може би единствената — шега през целия този подгизнал от дъжда ден.

По едно време светлината помръкна, измъкнахме се от пукнатината и със стенещи от изтощение тела продължихме да се катерим. Пукнатината се разшири и се изкачвахме с гърбове, опрени на едната стена, а с краката „вървяхме“ по другата. Беше изключително болезнено, мускулите на бедрата ми се разкъсваха, но се боях, че отворът ще се разшири и ще се наложи отново да прибегнем до клиновете и въжетата.

Но не се наложи. Движех се изтръпнал нагоре, една стъпка, после друга, издърпах се и главата ми се удари в ботушите на Йонджи. Готвех се да изругая и да го попитам защо е спрял, но разбрах.

Бяхме стигнали до върха.

Отвързах се и изпълзях до него. Вслушах се, но не чух никакъв шум от часовои. Бръкнах в торбата си, извадих фенерчето и отпратих три светвалия в тъмното.

Пресегнах се, опипах толкова очакваните гладки камъни, издърпах се от цепнатината и през зъбера и се озовах на четири крака върху стената на бастиона на Чардън Шир. Огледах за часовои и ми се стори, че забелязах някакво движение, но беше далеко, на отсрещната стена. Чардън Шир беше оставил крепостта си без стража не от глупост — нямаше много смисъл да отрупа бойниците с войници, защото всяка атака щеше да бъде чута много преди да стигне дотук, а при силната буря не си струваше да си изтощи добрите бойци. Трудно беше да се забележат малцината стражи по бойниците, отрупани с мръснишки статуи на демони, ухилени предизвикателно към външния свят.

Изшътках и моите трима мъже се качиха. Прецених, че трябва да е някъде към полунощ. С карти на крепостта не разполагахме — Тенедос се боеше, че може да предупреди магьосниците на Чардън Шир, ако се опита да надникне вътре.

Видях обаче целта ни и пътят до нея ми се стори съвсем прав. Невъзможен, но прав и знаех, че няма невъзможно за четиримата безумци, стигнали толкова далече. Попитах шепнешком и се уверих, че и тримата могат да плуват, тъй че планът ми си беше напълно осъществим.