Крис Бънч - Кралят-маг

— Разбирам, приятел, че си намислил нещо изключително тъпо.

— Много точно се изрази. Как разбра?

— Никога не задавай този въпрос на човек, който е бил най-добрият крадец на пилци в селото си още преди да може да измине пет крачки, без да падне. Искам да знам защо не ме потърси?

— Защото си проклет от боговете генерал.

Йонджи се изплю на пода на палатката ми и надигна пояса си. Ножът изведнъж се озова в ръката му, а поясът стана на две парчета. Хвърли го и го стъпка с пета.

— Вече съм само Йонджи от Планините.

Изпсувах го и той ми го върна. Казах му, че е нагъл, а той ми каза да си държа езика зад зъбите, щото един кайтец нямало да позволи на никого, дори на генерал, да му говори така. Особено ако е нуманциец.

— Знаеш ли, че мога да повикам стражите или да кажа на Тенедос, и да те държат окован във вериги, докато се върна?

— А ти мислиш ли, че още ще си тука, докато дойдат? Слушай, тъп симабюецо. Дошъл съм да се уча на чест, нали така?

— Честта не означава глупост, по дяволите!

— Кой идиот го е казал това?

Ухилих се, без да искам.

— Колкото до чародееца, майната му — продължи Йонджи. — Мислиш ли, че му се подчинявам, защото ме е страх? Правя това, което искам да правя. Известно време ми беше забавно да водя войници, да се мъча да науча смотаните селянчета да се движат като хората по чукарите. Сега ми е забавно да правя нещо друго. Сега искам да се покатеря на тая крепост и да видя какво има вътре. Имаш ли нещо против да ме придружиш, симабюецо?

— Откъде знаеш, че се каня да я изкатеря?

— Защото дори ти не си толкова тъп, че да се опиташ да я пробиеш.

Тенедос щеше да побеснее, но:

Трима.

Двама генерали и две старши пики стояха под леещия се на гъста пелена дъжд в подножието на почти вертикалната стена на укреплението на Чардън Шир. Десет стъпки по-нагоре започваше пукнатината, прорязана от мълнията.

Бурята вилнееше, усилваше се и отслабваше още от обед, редувайки се с кратки паузи. Отчасти я регулираха трийсетима от магьосниците на Тенедос, на позиция малко зад предната ни линия. В торбата си носех малък фенер, с който можех да сигнализирам на чародейците. Едно светване означаваше „вдигни бурята“, две — „понижи“. Три светвания щяха да се изпратят, когато — ако — успеехме да се качим горе на стената.

— Съмнявам се, че ще действа съвсем точно — беше казал Тенедос. — Но усилието си струва.

В торбата си имах ръкавици, подобни на чорапи покривала, които да заглушават подкованите ми ботуши, ако успеехме да се качим на бойниците, шишенце с топъл чай, три плътно запечатани кесии с люто пилешко плюс малко печено телешко и бонбони за смучене. Най-важният предмет беше шишето, пълно с еликсира, който щеше да отключи заклинанието. До него имаше дебело парче червеникава креда. Четири часа бях похабил да чертая и пречертавам фигурата, която трябваше да надраскам в двора, а Тенедос висеше над главата ми и ми поправяше грешките, макар че нито фигурата, нито символите, които трябваше да я придружат, имаха някакъв смисъл, поне за мен. Попитах го дали дъждът няма да отмие кредата от камъните, а той ме увери, че е хвърлил заклинание, което щяло да предотврати това.

Освен това в кесията на колана си носех малък чук и железни клинове, които трябваше да забивам в пукнатините, за улесняване на катеренето. През рамото си бях навил въже.

Носех тъмно облекло, ръкавици без пръсти и покривало за главата и лицето. Другите бяха облечени като мен и носеха в торбите си подобни неща.

Всички носехме само по три оръжия: кама и по два оловни слитъка. Взех си камата, която Йонджи ми подари на сватбата, след като помолих Тенедос да й хвърли едно заклинание за потъмняване на среброто.

Гледахме нагоре и нагоре, и пътят ни изглеждаше безкраен. Но с гледане нямаше да стане по-кратък, тъй че Свалбард се наведе, Йонджи стъпи в събраните му шепи и едрият мъжага го надигна нагоре. Йонджи се хвана за ръба на цепнатината и се издърпа нагоре, заби един клин, после ни пусна въжето да се изкатерим и ние.

И се почна. Йонджи водеше, аз бях след него, после Карджан и Свалбард, всички вързани един за друг. С ръце и опирайки плътно краката си в стената, изкачвах стъпка нагоре, после още една, и още една. Беше монотонно, мокро и мускулите ми се късаха от усилие. Помислих дали да не дам сигнал на маговете да посмекчат бурята, но предпочитах да съм мокър, вместо да ни чуят.

Продължавахме все нагоре и нагоре, все по-бавно. Веднъж Йонджи се подхлъзна, ръцете му задращиха по хлъзгавия камък, а ботушите му се стовариха в раменете ми и за малко да ме събори. После успя да се хване и отново се закатерихме.