Крис Удинг - Воалът на властта

Джуто затегна връзките на ботушите си и вдигна поглед към другите, които чакаха до вратата. Изглеждаха притеснени. Дори Лон имаше изнервен вид, макар че идеята да се отправят на тази разузнавателна експедиция беше негова — все пак той бе този, който се бе сдобил с ценна за бунтовниците информация. Едрият мъж с бръснатата глава си помисли, че сега другарят му сигурно се разкайваше, задето не бе държал езика си зад зъбите. Изключение от всеобщото настроение правеше единствено Номору. Тя се бе привела до едната стена и проверяваше пушката, която беше взела, като от време на време хвърляше навъсени погледи към останалите. Новодошлите не можеха да вкарат оръжия в града, ето защо бяха принудени да използват пушките, които им даде Джуто. Разузнавачката не бе никак доволна от този факт.

Здравенякът се изправи и огледа разнородната групичка. Всемогъщи богове, добре, че поне му плащаха добре за това. Патриотизъм, освобождение, революция — това бяха празни думички за залъгване на глупаците. На него му трябваха мангизи, за да оцелее в тези тежки времена, и ако имаше нещо, което силите на Империята да имаха в излишък, това бяха парите. Като един от най-добрите им информатори в Аксками, той изискваше своя дял от тяхното богатство. За съжаление понякога трябваше да рискува главата си заради сътрудничеството с бунтовниците, ала такива бяха правилата на играта.

Те изчакаха и последните остатъци от светлината на Нуки да се скрият зад хоризонта, и вечерта спусна своя покров над престолния град. Увисналият над Аксками димен облак закриваше небето и правеше мрака още по-гъст. На улиците цареше гробна тишина. Не се чуваха никакви стъпки, никакви проскърцвания на каруци, никакви гласове. Столицата се бе превърнала в крипта.

За да наруши потискащата тишина, Джуто предложи Лон да запознае жените със сведенията, които бе открил.

— И се успокой малко — скастри го здравенякът. — Какво си се разтреперил пред дамите?

— Добре, добре — измърмори другарят му. — Всички знаете съдържанието на съобщението, което ви изпратих, нали?

— Точно заради него сме тук — отвърна Фаека. — Ала явно сме се объркали по отношение на автора му. Обикновено сведенията ни за столицата идват от Джуто.

Едрият мъжага се ухили и лицето му придоби страховит облик, подсилен от вечно намръщените му вежди.

— Лон държи да си припише цялата заслуга за откритието — каза той. — Иска да е сигурен, че няма да го забравя, когато пристигнат мангизите.

— Нъл’ аз бях тоя, дет’ ги скива! — възрази по-дребният мъж с грубите изрази на Нисшия сарамирски. — И аз разбрах къде живеят…

— Къде живеят ли? — попита Кайку.

Джуто кимна.

— Смятаме да ви заведем точно там — рече той. — В димните ями.

Здравенякът видя как младата жена повдигна вежди в недоумение.

— Скоро ще видите всичко с очите си — обеща той и се изхили зловещо.

— Каза, че живеели там… — обърна се Фаека към Лон.

— Видях ги — каза мъжът с жълтеникавото лице. — След като напуснаха Аксками и ви изпратих съобщението, след това те се върнаха . Вече бяха опустошили Джурака.

Кайку реши да не го пита откъде знае това.

— И ти ги видя? — натърти тя.

— Бях точно до димните ями. Те носят мъглата със себе си; тя покрива всичко и ти пречи да виждаш, а те могат да се движат незабелязано. Тогава мъглата, дето беше покрила града, беше по-ужасна от тази, дето имаме сега. Аз обаче бях доста близо и ги видях да влизат в ямите.

— В Джурака нямаше никаква… мъгла — отбеляза Фаека.

Кайку вдигна рамене.

— Навярно така биха попречили на собствените си войски в Джурака. Или пък са искали да ги видим. Да ни покажат какво ни чака. — Тя се обърна към Джуто. — Значи отиваме да видим тези димни ями, така ли?

— Освен ако нямате други предложения — каза здравенякът.

— Ще трябва да се приближим доста, ако искаме да се уверим в истинността на сведенията, които ни даде Лон.

— Милейди, мога да ви закарам толкова близо до ямите, че да скочите вътре, ако случайно ви се прииска.

Кайку се престори, че не е забелязала грубостта му, и се обърна към Лон.

— След като си ги видял да се връщат, фейа-корите излизали ли са отново?

Мъжът с жълтеникавото лице поклати глава и се изкашля хриптящо в юмрука си.

Джуто се надвеси през прозореца и огледа улицата. Във вътрешността на някои от къщите горяха фенери, ала навън цареше пълен мрак.

— Време е — каза той и се обърна към спътниците си, дарявайки ги с поредната си отвратителна усмивка. — Каквито там богове си имате, молете се на тях и се надявайте, че все още могат да ви чуят от Аксками.