Крис Удинг - Воалът на властта

— Не можем ли да се приближим до димните ями през деня? — попита Фаека. — Тогава нямаше да се налага да пътуваме по този начин.

Номору се изхили, а устните на Джуто се изкривиха в усмивка.

— Личи си, че не познаваш Бедняшкия квартал — рече той. — Повярвай ми, това бунище, където се срещнахме, беше възможно най-близката до ямите точка, до която можахме да се доберем. Съвсем скоро ще стигнем до целта си — просто в момента се движим твърде бавно.

Вместо да увеличат скоростта си обаче, те започнаха да се придвижват още по-бавно, понеже по улиците започнаха да се появяват доста Различни зверове. Все по-често и по-често Джуто застиваше неподвижно, сякаш в отговор на някакъв сигнал, и те допълзяваха до ръба на покрива, където се намираха в момента, за да видят тъмния, гъвкав силует на острилията, която пълзеше по улицата под тях, а гълъбовото й гукане контрастираше на фона на свирепия й облик.

На няколко пъти се разминаха с други мъже и жени, които се придвижваха по същия начин като тях, и Кайку осъзна, че тракането и похлопването, които според нея идваха от дъските, всъщност са сигнали, разменяни между нарушителите на вечерния час. Те бяха част от сложна система за комуникация, основната цел на която бе да предупреждава за наличието на Различни хищници. Младата жена се зачуди как толкова разнородни групички от съперници можеха да се обединяват срещу общия си враг. Това й напомни битката за Лоното, когато обитателите на разлома Ксарана се бяха обединили срещу пълчищата от Различни зверове. Навярно Джуто грешеше — навярно все още имаше надежда за бунт, стига само жителите на Бедняшкия квартал да решат да загърбят различията си и да се надигнат срещу новите си тирани.

По едно време стигнаха до широка улица, очертаваща западната граница на Бедняшкия квартал. Направиха си кратка почивка на покрива, по време на която огледаха потъналата в полумрак улица, отвъд която се простираха по-богатите части на града.

— Дотук беше лесната част — каза Джуто, след като приклекна до спътниците си. — От тук нататък се налага да поемем по улиците. Трябва да сме бързи и тихи; и не стреляйте с пушките си, освен ако нямате абсолютно никакъв избор. Разбрахте ли?

— Това там димните ями ли са? — попита Фаека, сочейки на запад, където ниско стелещата се мъгла бе обагрена от злокобно червено сияние.

— Да — кимна Джуто. — Близо сме. Един Различен обаче да ни види, и с нас е свършено. Всички знаете за острилиите, нали така?

— Ехолокация — каза Номору. — Помага им да виждат, дори когато е прекалено тъмно и очите им са безполезни. Само пред тях обаче — можеш да се промъкнеш зад тях, без да те забележат.

— Не ви го препоръчвам — ухили се здравенякът. — Тук ще си имаме работа главно с острилии, въпреки че има и скрендели, а те са дяволски трудни за забелязване. Не са толкова опасни, но ще вдигнат голяма гюрултия, ако ви зърнат. Не е изключено да се натъкнем и на гауреги, ала те не виждат добре в тъмното. Пък може да срещнем и хрущялници или гибелюспери… Проклетите Чаросплетници развъдиха доста гадини.

Кайку изпита странно усещане. Двамата с Тсата бяха кръстили някои от тези създания още в разлома Ксарана, а ето че сега чуваше същите имена и тук, на стотици километри разстояние. Тя се зарея в спомени за времето, което бяха прекарали с ткиуратеца. Въпреки обстоятелството, че бяха принудени да преживяват като диваци, в онези дни имаше и хубави мигове.

След като се увериха, че пътят е чист, се спуснаха до нивото на земята посредством няколко скърцащи стълби и прогнили балкончета от северната страна на сградата. В мига, в който нозете на Кайку стъпиха на улицата, тя усети как сърцето й заби лудешки. Светът на покривите изведнъж й се стори като убежище, което не искаше да изоставя. Тя стисна здраво пушката си, ала допирът до хладното дуло изобщо не я успокои, защото, също като нейната кана , това бе оръжие за извънредни ситуации, но дори тогава по-скоро щеше да коства живота им, отколкото да го спаси.

— Останете тук — изсъска Номору на спътниците си. — Аз ще мина напред.

Лон понечи да възрази, ала преди да направи каквото и да било, Джуто я сграбчи за ръката.

— Няма — рече той. — Трябва да се държим плътно един до друг.

Жилавата жена се изскубна от хватката му и го изгледа с пламнали от гняв очи.

— Аз съм разузнавач — отсече тя. — Чакайте сигнала ми — добави, и преди здравенякът да успее да каже нещо, пресече улицата и се изгуби в тъмнината.