Крис Удинг - Воалът на властта

Кероки прекара почти два часа в слизане от кулата. Дори и със сведенията, осигурени от вътрешния човек и описващи всеки от наличните капани, той бе длъжен да бъде извънредно предпазлив. Наемният убиец не бе доживял до тридесет и петата си жътва, като се доверяваше на всеки — още по-малко пък, когато ставаше въпрос за живота му, — ето защо провери всичко по два пъти, преди да поеме какъвто и да е риск. Оказа се, че има някои тайни, които вътрешният човек не е успял да разбули, както и някои капани, които не можеха просто да се прескочат, а трябваше да бъдат разгадани и обезвредени с помощта на колекцията му от уникални инструменти.

Докато премахваше поредните пречки по пътя си, Кероки се замисли отново за мисията си, претегляйки евентуалните възможности и рискове планираното убийство да опетни името му. Изводът, до който достигна, беше, че задачата му изглеждаше също тъй честна и справедлива, както и в деня, когато прие тази поръчка. На другата сутрин трябваше да се състои голяма среща на пустинните баракси — кулминацията на многобройните дни на преговори, подписаните договори и постигнатите съглашения. Начело на всички щеше да бъде младият баракс Реки ту Танатсуа. Тази среща щеше да ознаменува обединението на всички баракси от Тчом Рин, което от своя страна щеше да е съпътствано от затвърждаването на позициите на рода Танатсуа като доминираща фамилия сред тях.

Но ако начинанието на Кероки се увенчаеше с успех, тогава главата на обединението щеше да е мъртъв и срещата щеше да претърпи пълен провал. Работодателят му — синът на един от пустинните баракси — бе твърдо убеден, че за семейството му ще бъде неописуем позор баща му да се подчини на рода Танатсуа. Ето защо Кероки бе вкаран в играта.

Той тъкмо щеше да излезе от последната стая, когато чу гласове.

Сетивата му, които бяха непрестанно нащрек, внезапно се изостриха още повече. В подножието на кулата не би трябвало да има стражи — тримата горе и спиралата от смъртоносни капани осигуряваха повече от достатъчна защита. Да не би да бяха удвоили охраната в последния момент? Или пък информаторът му не си беше свършил работата както трябва? За момента това едва ли имаше особено значение — сега трябваше да се концентрира върху нововъзникналото препятствие.

Мъжете се намираха от другата страна на вратата, към която беше прилепил ухо. Не се движеха и, съдейки по интонацията на гласовете и разговора им, не бяха особено бдителни. Въпреки това присъствието им затрудняваше допълнително и бездруго нелеката му задача.

Той се приведе към земята и извади две мънички плоски огледалца, снабдени с дълги, тънки дръжки, след което ги пъхна под процепа на вратата, променяйки ъгъла им, докато улови желаното отражение. Стаята от другата страна на вратата се оказа просторно преддверие с куполовиден, изографисан с фрески таван и облицован с яркочервен мрамор под, над който се издигаше поддържан от изящна колонада балкон. Денем колоните навярно бяха осветени от слънчевите лъчи, проникващи през множеството капковидни прозорци, ала сега бяха потънали в сумрак. Перфектно прикритие.

Щом прецени, че е безопасно да действа, Кероки открехна безшумно вратата, повдигайки я лекичко от пантите, за да не бъде издаден от нежелано проскърцване. Когато пролуката стана достатъчно голяма, че да може да провре главата си, наемният убиец надникна навън. В центъра на преддверието бяха застанали трима стражи, облечени с намачкани копринени мантии, а на коланите им висяха мечове наката . Фенерите, провесени на тънки златни верижки в централната част на залата, излъчваха приглушена светлина, която явно бе недостатъчна за цялото помещение, защото в ъглите му горяха лампи, закачени на бронзови поставки, ала те също не можеха да прогонят сенките.

Според Кероки стражите не можеха да видят добре дали вратата е отворена, или не, ето защо се шмугна иззад една от широките колони, които поддържаха балкона. Въпреки опасността, пулсът му изобщо не се промени — той се придвижваше със спокойствието и лекотата на дива котка. Гласовете на стражите отекваха из преддверието, докато Кероки се плъзгаше от колона към колона, избирайки моментите, когато разговорът им ставаше по-оживен или някой от тях се засмиваше — тогава вероятността да го чуят ставаше най-малка. Той добре знаеше как да се придвижва така, че да подлъгва естествената склонност на човешкото око да забелязва движещи се обекти, ето защо едва ли щяха да го видят, освен ако не гледаха директно към него.