Крис Удинг - Воалът на властта

Тъмнокосата жена се постара да запази неутрално изражението си, без да позволи нито на неприязънта, която изпитваше към кльощавата разузнавачка, нито на изненадата си от факта, че Номору бе изявила желание да участва в тази мисия, да се изобрази на лицето й.

— Тя е от Бедняшкия квартал — рече Юги — и добре познава хората там. Искам да проучи терена в столицата и да се свърже с шпионите ни. Тези нещастници живеят от четири години под носа на Чаросплетниците. Навремето се надигнаха срещу Лусия, но се надявам, че управлението на новите господари на Империята ги е накарало да преосмислят позицията си. Да видим дали са останали тлеещи въгленчета след онзи стар пожар…

— Бунт? — подхвърли Фаека.

Юги изръмжа утвърдително.

— Проучете терена — повтори той.

За известно време никой от тримата не каза нищо и постоянното барабанене на дъждовните капки по платнището на палатката беше единственият звук, нарушаващ тишината.

— Това ли е всичко? — попита накрая мъжът.

Кайку изгледа Фаека и червенокосата жена веднага разбра намека. Тя се извини и излезе навън.

— А, да — въздъхна горчиво Юги, почесвайки се под кърпата, завързана на челото му. — Това ми изглежда сериозно. В опасност ли съм?

— Тъкмо смятах да те питам същото — каза Кайку. — Е, как мислиш?

— Доколкото всички сме в опасност — рече мъжът, избягвайки погледа й. Той взе някакъв свитък и започна разсеяно да го върти между пръстите си.

Тъмнокосата жена се поколеба за момент, след което реши да опита друг подход.

— През последните няколко години не се виждахме толкова често, колкото ми се искаше, Юги — започна тя.

— Предполагам, че това важи и за повечето хора, които ти бяха приятели навремето — отвърна й водачът на Либера Драмач, хвърляйки й бегъл поглед. — Все пак беше доста заета с други неща.

Това бе доста болезнено за Кайку. Тя си даваше сметка, че напоследък не й оставаше никакво време за приятелите й, отчасти заради войната, отчасти защото се бе посветила на обучението при Кайлин, което поглъщаше почти цялото й време. Лусия бе станала още по-затворена в себе си, а Мишани както винаги отсъстваше, постоянно ангажирана в някакви дипломатически мисии. Не беше чувала нищо за Тсата, който бе заминал за родната си Окхамба малко след началото на войната. Що се отнася до Асара… ами, беше най-добре да не мисли за нея. Колкото и да я мразеше, в малките часове на нощта Кайку често бе връхлитана от неустоимо желание да види отново своята бивша прислужница. Според това, което знаеше, в момента Асара се намираше нейде далеч на изток и навярно щеше да си остане там… и комай това беше най-доброто за всички.

— Войната промени много неща — промълви тъмнокосата жена.

— Не повече от теб — отвърна Юги малко по-остро от обикновено, оглеждайки я внимателно.

— Защо се държиш така? — попита Кайку. — Някога бяхме приятели, ала дори и да не вярваш вече в това, определено не сме станали врагове. Какво те промени до такава степен?

Юги се изсмя горчиво и тя почувства как сърцето й се свива.

— Богове, Кайку! Нищо не е както преди! Гледам те сега и виждам Кайлин. Ти не си жената, която познавах. Ти си различна, станала си много по-студена . Вече си Сестра. — Водачът на Либера Драмач махна гневно с ръка. — Как очакваш да ти се доверя, когато носиш този ужасен грим и тези проклети дрехи?

Кайку не можеше да повярва на ушите си. Искаше да му напомни, че е станала Сестра, за да се бие за неговата кауза, че без Аления орден войната щеше да приключи за по-малко от година с триумфална победа на Чаросплетниците, ала се въздържа. Знаеше, че отвори ли устата си, ще започне да спори и ще разруши и малкото паянтови мостчета, които все още ги свързваха. Ето защо озапти яростта си и преглътна гнева си с помощта на техниките, които бе овладяла по време на обучението си за Сестра от Аления орден.

— Щом мислиш така — отвърна хладно тя. — Уведоми ме, когато сте готови с приготовленията за пътуването до Аксками.

След тези думи тя излезе навън, където Фаека я чакаше под проливния дъжд. Двете Сестри се запътиха към Пойната къща и за пръв път от доста време насам Кайку забеляза как войниците се отдръпват дискретно настрани, за да им направят път.

Трите луни висяха в осеяното със звезди нощно небе. Две от тях бяха приближили орбитите си ниско над западния хоризонт, над назъбените върхари на планините Тчами, като лъскавата зеленикава перла на Нерин надничаше иззад големия петнист диск на Аурус. Бялата кожа на Иридима, поръсена със сини точици, сияеше в източната част на небесния свод, под който се простираше пустинята Тчом Рин — необятен пясъчен океан от безжизнени вълни, застинали във връхните си точки. Хладният вятър бръснеше гладките дюни, посипвайки с прах хребетите им. Това бе единственият звук, нарушаващ безмълвието на безкрайната пустош.