Тери Брукс - Камъните на елфите

А друидът продължаваше:

— Така че, както виждаш, от самото начало Елкрис е била доброжелателна към Амбърли, дори… прекалено доброжелателна, и без да иска, я е стреснала. Сама я е накарала да се отдръпне, но не е можела да предположи какво е сторила и през цялото време е чакала Амбърли да се върне. Едва когато е усетила настъпващия край, се е обърнала към останалите Избраници.

— Но не е повикала Амбърли?

— Не, не я е повикала. Смятала е, че тя сама ще дойде, когато разбере… Затова, когато ме помоли за помощ, вече нямаше никакво време.

— А ти знаеше ли какво ще стане?

— Да, южняко, разбрах го още в Паранор… Какво очакваш да ти кажа? Че изобщо не съм се замислил, че ми е било все едно? Е, добре, чуй тогава — аз много харесвах Амбърли, така че не ми е все едно. Не й разкрих цялата истина още в началото, защото трябваше тя сама да достигне до нея. За да бъде изборът и изстрадан — а не наложен отвън. Никой нямаше право да решава вместо нея, съгласен ли си?

Уил Омсфорд наведе глава.

— Така е… Но може би е трябвало да знае по-отрано какво я чака… Всичко стана така внезапно… Още не мога да се съвзема…

— Сега, като се замисля, вече не ти се сърдя… Ти не си виновен… Никой не е. Но тя така ужасно ми липсва… Той затвори очи и стисна главата си с две ръце.

— Знам, южняко… — долетя до него гласът на Аланон. — Не мисли, че не знам.

Уил усети, че потъва в сън. Поне в съня отново можеше да бъде с Амбърли. Изведнъж се сепна — довиждане ли му бе казал друидът? Не можеше да си тръгне така набързо, в нощта, спуснал ниско качулката си, като някой крадец… Та Уил дори не беше видял лицето му… Лицето ли?! Прониза го внезапно подозрение. Изведнъж се разсъни.

— Аланон?

Въздухът натежа от очакване.

— Аланон… та аз не видях лицето ти…

Друидът бавно свали качулката си. Гарваночерната му коса беше побеляла.

— Цената, която плащаме… — В гласа му се долавяше горчива насмешка. Той сви рамене. — Този път се поизсилих, какво да се прави… Магията е вечна, но животът, уви, твърде кратък… Е, хайде, аз ще тръгвам…

— Аланон — прошепна Уил. — Съжалявам за всичко, което тя наговорих.

— Лека нощ, Лечителю. И помни — в мислите си Амбърли винаги ще бъде с теб. И ти не я забравяй… Още нещо — кажи на Флик, че е излязъл прав за мен… Ще остане доволен…

Уил се усмихна, заспивайки.

А друидът прекоси безшумно като сянка тъмните коридори на двореца и стигна до покоите на краля.

Ивънтайн, целият омотан в превръзки, лежеше в спалнята си, осветена от бледото сияние на свещите. До главата му седеше принц Андер.

Аланон застана до леглото на спящия крал, заслушан в свистящото му неравномерно дишане. И неговият живот също беше към своя край, помисли си. То всъщност си беше в реда на нещата…Смелчаците, търсили някога Меча на Шанара, отдавна бяха побелели старци, които един след друг си отиваха. С тях щеше да залезе една епоха на тежки изпитания, геройски дела. Но Аланон за нищо не съжаляваше… Остана така, притихнал в мрака, заслушан в ударите на сърцето си.

До него Андер, който беше задрямал на стола си, изведнъж се размърда и разтърка очи. Тъжно поклати глава. Спеше ли, сънуваше все тези, които си бяха отишли — Арион, Пинданон, Криспин, Елрон, Керин… Отвореше ли очи, спомените го връхлитаха…

Сега се замисли за Амбърли. Все още сякаш не можеше да осъзнае случилото се с нея. В първия миг, когато малкият Пърк с побеляло от ужас лице му разказа какво е видял, дори не му повярва…

— Андер…

Баща му се взираше настойчиво в него. Андер едва не подскочи.

— Андер… Какво стана?

— Всичко свърши. Удържахме. Демоните са затворени отново… Елкрис… Амбърли също е вече добре.

Баща му се усмихна и затвори очи. Сега вече можеше да умре спокойно.

— Андер… — долетя от мрака гласът на Аланон. Принцът държеше ръката на баща си.

— Аланон, той си отиде…

— Сега ти оставаш на негово място. Бъди такъв, какъвто той би искал да бъдеш, принце…

Принцът коленичи до леглото на баща си. Аланон тихо излезе от стаята. Напусна двореца още преди разсъмване, без никой да го забележи…

Уил усети, че някой го разтърсваше. Стреснато отвори очи. Навън беше утро. Видя над главата си напрегнатото лице на Пърк.

— Дано си по-добре. Започвах вече да се безпокоя… Уил, съжалявам, че те събудих, но трябва да се сбогуваме… Отдавна трябваше да съм тръгнал, но Джиниуин имаше нужда от почивка. Сигурно вече ме търсят… Но като им обясня какво е станало, ще ми простят… Вуйчо Дейн ще се застъпи… Важното е, че ви помогнах…