Тери Брукс - Камъните на елфите

— Края ли? — пое си дълбоко дъх принцът.

— Колко според вас ни остава?

— Най-много още ден!

Андер свъси вежди.

— Изглеждате толкова сигурен…

— Винаги съм наричал нещата с истинските им имена, принце. Каквото и да ми е струвало това.

— Значи… нямаме никакъв шанс?

Стий Джанс сви рамене:

— Шанс винаги има…Случилото се с баща ви е достатъчно показателно само по себе си.

— Разбирам — кимна принцът и му подаде ръка.

Стий Джанс здраво я стисна.

— Каквото и да се случи, щастлив съм, че имах честта да ви срещна и да се бия рамо до рамо с вас, генерале…

Стий Джанс се усмихна:

— Дано да имаме късмет пак да се срещнем, принце!

Отдаде чест и се отдалечи с широка войнишка крачка. Андер остана, загледан след него.

Малко след това го срещна Аланон. Андер отиваше при войниците. Друидът рязко дръпна юздите на Артак.

— Аланон, къде е жезълът?

— Няма го вече, принце…

— Значи това е краят — промълви Андер. — Всичко свърши.

— Не съвсем… — кратко отвърна друидът и пришпори коня. — Още не.

Демоните атакуваха още рано призори. Склоновете на Каролан почерняха отново. Започна битката за шестата порта. Демоните прииждаха като порой. Вече нито Забраната ги заплашваше, нито жезълът на Елкрис ограничаваше силата им. Стрелите и острите копия на защитниците изобщо не можеха да ги стреснат.

Елфите, заели позиции на укрепленията, ги очакваха. Демоните изтръгваха дърветата от корен и с тях блъскаха портата, без да спират нито за миг, въпреки че отгоре им се сипеше дъжд от камъни и стрели. В това време други мятаха куки и щурмуваха крепостните стени, което също не се оказа никак трудно, защото паднеше ли един надолу с яростен крясък, на негово място плъзваха десет. Скоро стената бе превзета и се стигна до ръкопашен бой.

Конницата на елфите и ударната група на джуджетата, които посрещнаха нападателите откъм фланговете, също бяха разпръснати и принудени да отстъпят. Шестата порта на Елфич не удържа още дълго. Демоните нахлуха, като тъпчеха и прескачаха труповете на своите събратя. Керин с личната кралска гвардия отчаяно се опита да ги спре. Но шепа фурии се нахвърлиха върху бойците му и ги разпръснаха като пилци, а самият Керин падна с прерязано гърло… Като видяха, че нямат шанс да си върнат изгубените позиции, защитниците сгъстиха редиците си и отстъпиха към последната, седма порта. Демоните ги следваха по петите.

Андер Елеседил започваше да губи надежда. Двамата с Аланон отново се бяха срещнали при Черната порта в Градината на Живота. Андер напрегнато наблюдаваше развоя на битката. Лицето на друида беше затворено, непроницаемо.

— Аланон — прошепна най-после принцът, — не можем да стоим така, нещо трябва да се направи!

— Ще почакаме още малко — отвърна друидът, по-загадъчен отвсякога.

А демоните непрекъснато прииждаха и сякаш поглъщаха оределите редици на защитниците. Зловещ победоносен вой отекваше над скалите.

Най-после падна и седмата порта. След една стремителна атака на скалните троли тя отново премина в ръцете на защитниците, но не за дълго.

Демоните, прииждащи от северния и от южния край на Каролан, се сливаха в огромна обща маса преди решителния щурм. Този път прицелната им точка като че ли беше Градината на Живота. Натам се стичаха и отстъпващите елфи и техните съюзници.

Единствено бойците на червенокосия Стий Джанс още се сражаваха. Демоните ги бяха обкръжили отвсякъде.

Тогава се намеси Аланон. Направи знак на Дейн и младият ветрогон му подаде юздите на Танцьор; Аланон се метна на гърба на гигантската птица и се издигна във въздуха. Принц Андер го проследи с недоумяващ поглед. Демоните, отрупани по склоновете на Каролан, също се взираха нагоре стъписани. Изведнъж сякаш гръм разтърси цялата околност и от пръстите на друида изхвърча синя мълния. Тя се стрелна надолу, падна сред една от по-предните групички демони и ги изпепели. Останалите се разбягаха ужасени и в настъпилата суматоха бойците на Стий Джанс успяха да се измъкнат от обръча на смъртта.

Елфите посрещнаха случилото се с бурни радостни възгласи. Самият Андер си отдъхна, поокуражен от тази кратка отсрочка. Върху главите на демоните отново се изсипа синият огън на друида и те се пръснаха в безредие.

Аланон изчакваше. Знаеше какво ще последва. Бе отправил предизвикателство към най-могъщия демон, Дагда Мор, и той трябваше да му отговори. Нямаше друг избор. Дагда Мор също бе усетил, че Уил Омсфорд е използвал камъните на елфите и мисията е приключила благополучно. Сега трябваше да бърза, за да попречи на прераждането на омразната Елкрис. Моментът беше решаващ. Неузнаваемият бе мъртъв. Косача по всяка вероятност се бе провалил. Армията бе ударила на камък… Ако сега не се намесеше, рискуваше да загуби всичко, постигнато до този момент. Елкрис още не бе унищожена окончателно… Но всичко по реда си. Първо трябваше да види сметката на Аланон. Докато друидът беше жив, винаги съществуваше опасност.