Нийл Геймън: Океанът в края на пътя

- Тези хлапета - заговори полицаят - мислят, че е забавно. Свиеш кола, покараш я и я зарежеш. Местни ще да са.

- Радвам се, че се намери толкова бързо - каза баща ми.

Минахме покрай фермата Карауей, където едно момиче с толкова руса коса, че беше почти бяла, и с червени бузи гледаше ококорено към нас, докато карахме с колата. Държах изгорялата си филия в скута.

- Странно, че са я оставили тук обаче - каза полицаят. — Трябвало е да бият дълъг път от тук, докъдето и да било.

Минахме завоя на пътя и видях бялата ни кола "Мини" [4] Малка икономична кола, произвеждана от "Бритиш Мотор Корпорейшън" през 60-те. - Б. пр. от едната страна, пред порта към една ливада, с гуми, затънали дълбоко в кафявата кал. Подминахме колата и спряхме на тревата от другата страна на пътя. Полицаят ми отвори да сляза и тримата тръгнахме към минито, докато той разправяше на баща ми за престъпността в района и защо било ясно, че са го направили тукашни хлапета, а после баща ми отвори задната врата с резервния си ключ.

- Някой е оставил нещо на задната седалка - каза той.

Баща ми се пресегна и дръпна синьото одеяло, което покриваше нещото на задната седалка, докато полицаят му казваше, че не бива да прави това, а аз гледах към седалката, защото там трябваше да е комиксът ми, тъй че нямаше как да не го видя.

Това, което бях зяпнал, беше то, а не той.

Въпреки че бях дете с богато въображение, податливо на кошмари, бях убедил родителите ми да ме заведат да видя восъчните фигури на Мадам Тюсо в Лондон, когато бях на шест, защото исках да посетя Залата на ужасите. Очаквах да видя Залата на ужасите с филмови чудовища, за които бях чел в комиксите си. Исках да изпитам възбудата пред восъчните фигури на Дракула, чудовището Франкенщайн и Върколака. Вместо това ме разведоха през сякаш безкрайна поредица от диорами [5] Макети в умален вид на реални исторически моменти и сцени. - Б. ред. с невзрачни, мрачни на вид мъже и жени, които бяха убили хора - квартиранти обикновено и членове на семействата им, - които на свой ред бяха убити чрез обесване, на електрическия стол, в газови камери. Повечето бяха показани с жертвите им в нелепа, уж непринудена обстановка - насядали около масата за вечеря, да речем, докато отровените им близки издъхват. Надписите, обясняващи кои са, ми казваха също така, че повечето от тях бяха убили близките си и продали телата им за дисекция. Точно тогава думата дисекция вдъхна у мен представата за нещо ужасно. Не знаех какво е дисекция. Знаех само че дисекция е нещо, което кара хора да убиват близките си.

Единственото, което ме спря да не побягна с писък от Залата на ужасите, докато ме развеждаха, бе, че никоя от восъчните фигури не изглеждаше напълно убедителна. Не можеше да изглеждат наистина мъртви, защото изобщо не изглеждаха живи.

Нещото на задната седалка, което бе загърнато със синьото одеяло (Познах одеялото. Беше от старата ми спалня, стоеше на рафта, за когато станеше студено.), също не беше убедително. Приличаше на копача на опали, но беше облечено с черен костюм, с бяла риза на басти и черна папионка. Очите бяха изцъклени. Устните бяха синкави, но кожата на лицето беше много червена - като пародия на доброто здраве. Златната верижка около врата му я нямаше.

Видях под онова нещо прегънат и смачкан броя ми на " SMASH!" с Батман на корицата - приличаше точно на онзи по телевизията.

Не помня кой какво каза тогава, помня само че ме накараха да застана по — надалече от минито. Прекосих пътя и застанах там сам, докато полицаят говореше с баща ми и си записваше в един бележник.

Погледнах минито. От ауспуха нагоре до прозореца на шофьора минаваше зелен градински маркуч. Ауспухът беше целият наклепан с гъста кафява кал, която го придържаше към отвора.

Никой не ме гледаше. Отхапах от филията си. Беше изгоряла и студена.

Вкъщи баща ми изяждаше всички изгорели филийки.

- Хмм! - казваше. - Въглен! Чудесно! Изгоряла филийка! Любимите ми! - и ги изяждаше всичките.

Когато станах много по-голям, ми призна, че изобщо не беше обичал изгорели филийки - ял ги беше само за да не отидат зян. За един кратък миг цялото ми детство ми се стори лъжа, сякаш един от стълбовете на вярата, на които се крепеше светът ми, се беше сринал като сух пясък.

Полицаят заговори по радиостанцията отпред в колата си.

След това прекоси пътя и дойде при мен.

- Съжалявам за това, синко. След малко по този път ще дойдат още няколко коли. Трябва да видим къде да изчакаш, за да не пречиш. Искаш ли да седнеш пак отзад в моята кола?