Нийл Геймън: Океанът в края на пътя

Не бях там, когато се случи.

Онзи ден се върнах от училище и котенцето ми не ме чакаше да ме посрещне. В кухнята имаше някакъв висок, дългокрак мъж с мургава кожа и карирана риза. Пиеше кафе на кухненската маса, както надуших. По онова време всичкото кафе беше мляно - горчив тъмнокафяв прах, който се вадеше от бурканче.

- Опасявам се, че имах малка злополука на идване - каза ми той бодро. - Но не се притеснявай.

Говореше някак рязко, на непознат диалект. За първи път чувах южноафрикански диалект, както разбрах по-късно.

Той също имаше картонена кутия на масата пред него.

- Черното коте твое ли беше? - попита мъжът.

- Казва се Пухчо.

- М-да. Както казах - злополука на идване. Не се тревожи. Трупът е махнат. Няма да се притесняваш. Оправихме го. Отвори кутията.

- Какво?

Посочи кутията.

- Отвори я.

Миньорът, копач на опали, беше висок мъж. Носеше джинси и карирани ризи всеки път когато го виждах освен последния път. Имаше дебела верижка от светло злато на врата си. Нямаше я, когато го видях за последен път.

Не исках да отворя кутията му. Исках да се махна и да остана сам. Исках да поплача за котенцето си, но не можех да го направя, докато имаше друг човек и ме гледаше. Исках да скърбя. Исках да погреба приятеля си в далечния край на градината, оттатък вълшебния кръг от зелена трева, в пещерата с рододендрони отпред, зад купата окосена трева, където никой не ходеше освен мен.

Кутията се раздвижи.

- Купих го за теб - каза мъжът. - Винаги изплащам дълговете си.

Пресегнах се и вдигнах капака на кутията, зачуден дали не беше някаква шега и дали котенцето ми не е вътре. Вместо него отдолу ме изгледа злобно рижо лице.

Копачът на опали извади котката от кутията.

Беше грамаден котарак на червено-кафяви ивици, едното му ухо бе отрязано наполовина. Гледаше ме яростно. На този котарак не му беше харесало да го държат в кутия. Не беше свикнал с кутии. Пресегнах се да го погаля по главата и се почувствах гузен заради изневярата към паметта на котенцето ми, но той се дръпна назад, тъй че не можах да го пипна, изсъска ми, а после се стрелна към отсрещния ъгъл на стаята, клекна там и се вторачи в мен с омраза.

- Ето така. Котка за котка - каза копачът на опали и разроши косата ми с мазолестата си ръка.

После излезе в коридора и ме остави в кухнята с котарака, който нямаше нищо общо с котенцето ми.

Мъжът надникна вътре през открехнатата врата:

- Казва се Монстър [3] Чудовище (англ.). - Б. пр. .

Прозвуча като лоша шега.

Отворих широко кухненската врата, за да може котката да излезе навън. После се качих в спалнята си, проснах се на леглото и заплаках за моя Пухчо. Когато родителите ми се върнаха същата вечер, не мисля, че стана дума за котето ми.

Монстър живя с нас около седмица или повече. Слагах му котешка храна в паничката сутрин и отново вечер, както бях правил за котето си. Клякаше до задната врата, докато аз или някой друг го пуснеше навън. Мяркаше се в градината, промъквайки се от храст на храст, по дърветата или в тревата. Можехме да проследим движението му по мъртвите синигерчета и дроздове, които намирахме, но рядко го виждахме.

Пухчо ми липсваше. Знаех, че човек не можеше просто да замени живо същество, но не смеех да мрънкам на родителите си за това. Скръбта ми щеше да ги смути - края на краищата, след като котенцето ми беше загинало, бяха го заменили с друга котка. Щетата беше поправена.

Всичко се върна и докато се връщаше, знаех, че нямаше да е за дълго - всички неща, които си спомнях, седнал на зелената пейка до малкия вир, който Лети Хемпсток някога ме бе убедила, че е океан.

Не бях щастлив като дете, макар да бях доволен от време на време. Живеех в света на книгите повече, отколкото където и да е другаде.

Къщата ни беше голяма и с много стаи, което беше добре, когато баща ми имаше пари и я купиха, но по -късно стана зле.

Един следобед родителите ми ме повикаха много официално в спалнята си. Помислих, че съм направил нещо лошо и ме викат, за да ми се скарат, но не - казаха ми, че вече не са състоятелни, че всички ние трябва да направим жертви и че това, което аз трябваше да пожертвам, беше стаичката ми на горния етаж. Натъжих се. Спалнята ми имаше малък жълт умивалник, който бяха поставили за мен, точно за моя ръст. Стаята беше над кухнята, веднага след стълбището, срещу стаята с телевизора, тъй че нощем можех да чувам утешителния отзвук от разговорите на възрастните долу през открехнатия ми прозорец и не се чувствах сам. Също така никой нямаше против, ако държах вратата на спалнята ми към коридора полуотворена, за да пропуска достатъчно светлина и да не се плаша от тъмното. Това бе особено важно, защото ми позволяваше да чета тайно, след като легнех да спя. Четях на смътната светлина от коридора, ако ми потрябваше, а на мен винаги ми трябваше.