Нийл Геймън: Океанът в края на пътя

Заточен в огромната спалня на по-малката ми сестра, все пак не бях съкрушен. Там вече имаше три легла и аз заех леглото до прозореца. Обожавах това, че можех да се изкатеря навън на дългата тухлена тераса, че можех да спя на отворен прозорец и да усещам вятъра и дъжда по лицето си. Но спорехме, аз и сестра ми, спорехме за всичко. Тя обичаше да спи на затворена врата и разразилият се тутакси спор дали вратата трябва да е отворена или затворена беше безцеремонно прекратен от майка ми, която написа график и го окачи отзад на вратата, показващ редуването на нощите - тези, които са мои, и тези на сестра ми. Всяка нощ бях спокоен или ужасен в зависимост от това дали вратата бе отворена или затворена.

Някогашната ми спалня на горния етаж се даваше под наем и през нея минаха какви ли не хора. Гледах на всички тях с подозрение: спяха в моята спалня, използваха малкия ми жълт умивалник, който ми беше точно по ръста. Имаше една дебела дама от Австрия, която ни каза, че можела да си махне главата и да се разхожда по покрива. Един студент по архитектура от Нова Зеландия. Американска семейна двойка, които майка ми, скандализирана, накара да напуснат, когато откри, че всъщност не бяха женени. А сега — миньорът, копач на опали.

Беше южноафриканец, макар че бе спечелил парите си от копаене на опали в Австралия. Даде на сестра ми и на мен по един опал - груба черна скала със зеленикаво — синкаво — червеникав пламък, идващ отвътре. Сестра ми го обикна заради това и много ценеше опаловото си камъче. Аз обаче не можех да му простя за смъртта на котенцето ми.

Беше първият ден на пролетната ваканция - три седмици без училище. Събудих се рано, възбуден от очакващите ме безкрайни дни, които можех да запълня с каквото си пожелая. Щях да чета, щях да проучвам.

Обух си късите панталонки, навлякох си фланелката, сандалите и слязох долу в кухнята. Баща ми готвеше, майка ми още спеше. Беше облякъл домашния си халат над пижамата. Често той приготвяше закуската в съботите.

- Татко! Къде ми е комиксът? - попитах го аз.

Често ми купуваше брой от SMASH!, преди да подкара към дома от работа в петъците и аз си го четях сутрин.

- Отзад в колата. Искаш ли препечена филийка?

- Да. Но да не е изгоряла.

Баща ми не обичаше тостерите. Печеше филийките на скарата и обикновено ги прегаряше.

Излязох вън на алеята. Огледах се наоколо. Върнах се в къщата, бутнах кухненската врата и влязох. Обичах кухненската врата. Люшкаше се в двете посоки, навътре и навън. Така слугите преди шейсет години са могли да влизат и излизат, натоварени с блюда, празни или пълни.

- Татко? Къде е колата?

- На алеята.

- Няма я.

- Какво?

Телефонът иззвъня и баща ми излезе в коридора, където беше телефонът, за да отговори. Чух го как разговаря с някого.

Филиите задимяха на скарата.

Качих се на стол и я изключих.

- Бяха от полицията - каза баща ми. - Някой е съобщил, че е видял колата ми изоставена в края на пътя. Казах, че дори не съм съобщил още, че колата е открадната. Можем да тръгнем веднага и да ги заварим там. Филиите!

Дръпна тавата от скарата. Филиите пушеха, бяха почернели от едната страна.

- Комиксът ми там ли е? Или са го откраднали?

- Не знам. Полицията не спомена за комикса ти.

Баща ми намаза фъстъчено масло откъм изгорената страна на филиите, смени домашния халат с палто върху пижамата, обу се и тръгнахме заедно по черния път. Дъвчеше изгорялата си филия, докато вървеше. Аз държах моята, но не хапвах от нея.

Бяхме вървели може би пет минути по тесния път, който минаваше през поля от двете страни, когато зад нас се зададе полицейска кола. Забави и шофьорът поздрави баща ми по име.

Скрих изгорялата филия зад гърба си, докато баща ми говореше с полицая. Искаше ми се семейството ни да можеше да купува от хубавия, нарязан бял хляб, който ставаше за печени филийки, като всяко друго семейство, което познавах. Баща ми беше намерил една местна хлебарница, където правеха дебели тежки самуни кафяв хляб и държеше да купуваме от тях. Казваше, че били по-вкусни, което според мен си беше чиста глупост. Истинският хляб беше бял, нарязан предварително и нямаше почти никакъв вкус - точно това беше идеята.

Шофьорът на полицейската кола слезе, отвори задната врата и ми каза да вляза. Баща ми седна отпред него.

Колата потегли бавно по междуселския път. Целият път по онова време беше без настилка, широк едва колкото да мине една кола, разкалян, стръмен, друсащ път с камъни, стърчащи от пръстта, целият изровен от земеделската техника, от дъждовете и времето.