Сара Маас - Среднощна корона

Каол Уестфол тичаше през игрището, а Селена го следваше. Хладният сутрешен въздух беше като парченца стъкло в дробовете му, а дъхът му излизаше на пара. Бяха облечени колкото се може по-топло, но без да се натоварват излишно - с няколко чифта ризи и ръкавици, - но макар да бе изпотен, Каол имаше чувството, че ще замръзне.

Знаеше, че и Селена се чувства така. Носът u бе порозовял, бузите - поруменели, ушите - силно зачервени. Тя го видя, че я гледа, и се ухили. Тюркоазеносините u очи, които винаги го изумяваха, заблестяха весело.

- Умори ли се? - подразни го тя. - Знам, че не си тренирал изобщо, докато ме нямаше.

Той успя да се изкиска, макар да бе задъхан.

- Ти си тази, която не е тренирала по време на мисията си. За втори път тази сутрин трябваше да забавям ход, за да не изостанеш.

Това бе лъжа. Сега тя с лекота поддържаше темпото му, пъргава като сърна. Понякога му бе трудно да не зяпа движенията u.

- Продължавай да си го повтаряш - каза тя и се затича малко по-бързо.

Той увеличи темпото, тъй като не искаше да изостава. Слугите бяха изчистили част от натрупалия в парка сняг, така че да образуват пътека, но земята си оставаше ледена и хлъзгава.

Каол започваше да осъзнава колко много мрази да остава зад нея. Далеч от нея. Как ненавижда тези проклети мисии, които ги разделяха за дни, а понякога и за цели седмици. Не знаеше кога и как се бе случило, но бе започнал да се безпокои дали тя ще се върне от поредната си задача, или не. След всичко, което бяха преживели заедно...

Бе убил Каин след дуела. За да я спаси. Част от него не съжаляваше за това, съзнаваше, че би го направил отново. Но друга част го събуждаше посред нощ, облян в студена пот, която твърде много напомняше за кръвта на Каин.

- Какво има? - погледна го тя.

Той пребори чувството за вина.

- Гледай си в краката, за да не паднеш.

Този път тя го послуша.

- Говори ли ти се за това?

Да. Не. Ако някой можеше да разбере вината и гнева, които го измъчваха заради убийството на Каин, щеше да е тя.

- Колко често - попита той между вдишванията - мислиш за хората, които си убила?

Тя го погледна, след което забави ход. На него не му се спираше. Щеше да продължи да бяга, ако тя не го бе хванала и задържала за лакътя. Устните u се

свиха.

- Ако смяташ, че е добра идея да ме съдиш преди закуска...

- Не! - прекъсна я Каол задъхан. - Не, не това имах предвид... - Той си пое дълбоко въздух. - Не те съдя.

Само да успееше да си поеме дъх, щеше да u обясни какво има предвид. Очите u бяха ледени като парка наоколо, но след това тя внезапно килна глава.

- Става дума за Каин, нали?

Когато чу името му, стисна зъби, но успя да кимне.

Погледът u веднага омекна. Мразеше съчувствието и разбирането, което прочете в лицето u. Той бе капитан на стражата. Нормално бе да му се наложи да убие някого. Вече бе видял и свършил доста неща в името на краля. Бе се борил с други мъже, бе ги наранявал. Тези чувства бяха неестествени и не трябваше да ги споделя с нея. Между двама им имаше преграда, бе сигурен в това. Преграда, която все повече изтъняваше.

- Не забравям никого от хората, които съм убила - каза накрая тя. Парата от дъха u увисна между тях. - Дори тези, чийто живот съм отнела, за да се защитя. Все още виждам лицата им, помня точния удар, който ги е убил. - Тя погледна към оголените дървета. - Понякога сякаш друг човек е извършил тези неща. А и съм доволна за повечето хора, които съм убила. Но независимо от причините, поради които го правиш, това винаги ти отнема частица от теб. Затова не мисля, че някога ще ги забравя.

Погледът u срещна неговия отново и той кимна.

- Но, Каол - каза тя и стисна ръката му. Той не бе усетил, че все още го държи. -Това, което стана с Каин, не бе убийство. - Той се опита да отстъпи, но тя не го пусна. - Това, което стори, не бе нечестно. И не го казвам само защото спаси моя живот. - Тя направи пауза. - Никога няма да забравиш смъртта на Каин - пророни накрая. Когато погледите им се срещнаха, сърцето му заби като барабан, чийто тътен отекна в цялото му тяло. - Но и аз няма да забравя, че ме спаси.

Поривът да я прегърне бе смазващ. Принуди се да отстъпи от нея, наложи си отново да кимне.

Между тях имаше преграда. Кралят можеше и да не се безпокои от приятелството им, но ако то се превърнеше в нещо повече, това можеше да убие и двама им. Кралят щеше да се усъмни в лоялността на Каол, в позицията му, във всичко.

А ако се наложеше да избира между владетеля и Селена... Помоли се на Уирда да не се стига до там. Да остане от тази страна на преградата бе логичният избор. Честният избор, особено предвид начина, по който Дориан продължаваше да гледа Селена. Не можеше да предаде приятеля си по този начин.